20 г. Цял един живот на осмислен човек. На 20 г. човек вече може да има зад гърба си олимпийски медал, своя симфония, Оскар, бестселър, откритие, подвиг за Родината..., но може и да няма. Със сигурност обаче има вяра в собствените си сили, има устрем да разбие всяка стена и да избяга всеки баир пред очите си, има въпроси, но няма съмнения, има и страхове, но те са малки, съвсем малки въпросителни в огромното желание да се докаже. И да живее.
20 г. са една трета, една четвърт от човешкия живот. За историята са едно вдишване и издишване, но бързи, такива взети от страх за живота или в решимост да победиш в битка за справедливост.
20 г. Цял един човешки живот и едно бързо вдишване. Толкова отмина от бунтовния залп на Дупишките барикади.
И след тези 20 г. все още има хора, които да (ме) питат: Имаше ли смисъл? Наистина ли (ме) питате ТОЧНО това?
Защото всъщност (ме) питате има ли смисъл да въстанеш срещу унижението, да се разбунтуваш заради отнетата свобода, да се надигнеш срещу планираното затриване на цяла една нация, срещу изпълнението на присъда над невинни не от друг, а от престъпниците.
Това ли (ме) питате НАИСТИНА?!
Дупнишките барикади не бяха бунт за леб, макар да дойдоха след месеци на умишлено наложена мизерия, макар да дойдоха след опашки за хляб, под бройка, празни аптеки, празни магазини и празни бензиностанции. Празни по заповед. Макар да дойдоха след страховита инфлация, превърнала заплатите за нощ в пари за половинка кашкавал, не че го имаше, де. Макар да дойдоха на фона на спрените по заповед от външната страна на границите тирове. Макар да дойдоха след звука на стопяващите се спестявания на българите и бягството на кредитните милионери.
Макар да дойдоха след месеци, в които луксът беше пилешка супа от кокоши крака, Дупнишките барикади бяха бунт за пилешка супа за душата – бунт за човешкото достойнство.
Защото България беше превърната цялата не само в гето за бедняци, но по-отвратителното – в концлагер, който да смаже не само свободата и справедливостта, но и желанието за тях. Да смаже желанието да прескочиш границите и да прегърнеш света, да смаже правото да растеш, колкото искаш и можеш, а не колкото ти се казва и разрешава. Да убие желанието да си човек без ограничения за елементарно и забрана за важното. Да не си кукла на верига. Да не си роб. На робовладелци, мобилизирани като за последно да грабят и точат.
Крайни са оценките, че промяната без революция е подмяна, но са и истина.
4 февруари поправи грешката на 10 ноември,
дошъл не с масови протести, като онези, водени от Валенса, не с масово пробуждане, не с масова съпротива, а сякаш подарена ни като залъгалка.
И да, без 4 февруари 10 ноември щеше да си остане залъгалка.
Това, драги ми питащи, е 4 февруари. Това са Дупнишките барикади. Невиждан дотогава бунт и неповторен до днес.
Пак казвам, не беше бунт за ляба - българите удържат на глад и мизерия, давали са и последния си вол, за да тръгне в талига към фронта, давали са последната си кокошка, за да нахранят бежанец, могат да изкарат на супа от джанки и на кромид... Та нямаше ли да оцелеем на сухари и домашна юфка - щяхме, разбира се!
За да си жив, да си Човек, а не просто съвкупност от работещи органи обаче трябва и достойнство.
Та, драги питащи, бунтът в зимата на унижението беше бунт на достойните.
И не само си върнахме достойнството, но и в повсеместната мизерия с премръзнали усти се изсмяхме на истинските мизерници.
Дупнишките барикади са бунтът на моя живот, онзи бунт, който стига за един човешки живот.
Никога няма да забравя как баба ми Дана вървеше най-отпред в шествията, преди издигането на барикадите. Зимен чад и сумрак, а тя, както винаги с гордо вдигната глава, крачеше с бялото си палто и усмивка до уши: „Каквоооо? Комунистите не ни затриха по време на режима, а да ни затрият сега? Да продължават да ни унижават и след промените?”. Да, мъдра жена.
Никога няма да забравя колко бяло беше лицето на баща ми, кметът на Дупница д-р Панчо Панайотов, когато подготвяха трасетата на шествията, когато организираха протестите и излизането на техниката на общинските дружества на главния път. Как гласът му издаваше страх за дупничани, за това дали Дупница ще устои, дали България ще я последва, дали няма да бъдат разпоредени репресии и няма да стане страшно за гражданите. Никога няма да забравя как той изнесе кметското си бюро на Барикадите. Няма да забравя как пусна ръката ми, за да прегърне колкото се може повече от всички тези смели дупничани, които не само удържаха, а го направиха по достоен начин. Да, решителен мъж.
Никога няма да забравя и собствените си обувки. Едни очукани военни кубинки, с които постоянно потропвах от студ и от усещането, че съм част от нещо голямо. Няма да забравя лицата на приятелите си, на моменти смешно почернели от огньовете. Няма да забравя колко малка се чувствах, но и колко сигурна се чувствах в онези дни на изпитания. Сигурна, защото при натиска на жандармерията виждах около себе си мъже, станали огромни като колоси, от решителността си да защитят не само мен, нас, децата тогава, а правото ни на бъдеще и правото ни на възможности и избор. Сигурна, защото при всеки смразяващ порив на вятъра, усещах ръката на някоя непозната жена, с благото изражения на Мадона, да разтърква гърба ми, в опит да ме стопли, да ме опази. Сигурна, защото знаех, че всички ние сме на страната на справедливостта.
Не съжалявам и за една секунда, не се съмнявам, че бяхме на страната на справедливостта и че имаше смисъл.
Да, в тези 20 г. видяхме лоши дни, но видяхме и добри дни, видяхме отвратителни престъпления, но видяхме и прекрасни промени. Да, може да съжаляваме, че не само не сме Швейцария, а че не сме даже и Румъния днес.
Но достойнството се брани всеки ден и с всяко решение. Свободата и правдата не са диван, на когото да си седиш в очакване на следващите коктейл и плато. Те са като пътечка за бягане. Искат винаги да си във форма и винаги да си засичаш часовника.
Убедена съм, че имаме много повече от това, което бихме имали без Барикадите. Барикадите счупиха границите.
Имаме свободата да правим със себе си каквото поискаме; да стигнем там, където искаме; да имаме това, което искаме; да се докоснем до цялата прелест на света през отворени граници; да растем до граници, които ние сами си слагаме. Имаме избор. А! Имаме и достъп до леб без опашка и без задължителна бройка.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
