Мило мое дете, което няма да родя, знам, че ме гледаш някъде от високо. От много високо. Знам, че ме чакаш. Да дойда, за да те съпроводя към безценния дар на живота. Знам, че си там. И че си мое. А аз съм твоя.
Знам го, защото често ти говоря. За съжаление винаги за това, че няма как все още да се видим, да се запознаем, да се смеем, да се учим и да живеем. Заедно. Така, както би трябвало да е.
„Извини ме” секва винаги тези мои монолози. Пресича ги като с ръждясала брадва. Ако беше скалпел щеше да значи, че ще има смисъл, че е планирано и под упойка ... че ще заздравее.
Мило дете, което никога няма да родя, разбери ме, няма как да те съпроводя и как да те подготвя за тук, където деца пребиват старци, където младежи изнасилват баби, където хора режат главите на други хора, където е престижно да имаш, а не да даваш, където тупането по рамото значи „сделка”, а не „приятелство”, където този който се е възкачил връз чуждите тухли има право да „убива” с презрение; където слугинажът се възнаграждава, а трудолюбието подиграва; където служителите са господари, а мъдреците – луди; където закопаването е предпочитано пред летенето; където разрушението е наричано съграждане; където челото на сътворението е заплюто, а последното милосърдие е заето да пише фактура.
Мило дете, което никога няма да родя, разбери ме, единственото ми успокоение е, че там на високото и светлото си на сигурно място. Че само там няма как да те прегази пиян шофьор, да те отвлекат или да те обидят. Че само там няма да те докопат, за да ти сложат мизерна цена с „детски”, че само там няма да те стигнат глупостите, наречени „учебници”, че само там си предпазено от храчките по улиците и мръсотията в човеците.
Мило дете, което никога няма да родя, разбери ме, няма как да ти съпроводя към живот, чиито избор е да живееш в България или да бъдеш беглец. Да бъдеш сред заприличалите на орки хора-изкривени от напразни закани за промяна, от отчаяние, от презрение, от апатия и злоба, от нагаждане, от завист и незаинтересованост. Да бъдеш в България. Където мярата за патриотизъм е да набиеш бежанец, без да можеш да напишеш и едно изречение без правописна грешка. Където бизнесмен е онзи, ударен по случайност от куфарче с чужди пари. Където политиците са к’рви, а к’рволъкът политика на оцеляване. Където националният спорт са уменията по въртиопашка. Където редът и законът по-често се срещат във вицове, отколкото в официални документи.
Мило дете, което никога няма да родя, разбери ме, няма как да те съпроводя към живот, чиито консуматори предпочитат амбицията пред споделянето; агресията пред милосърдието; изгодата пред истината; обидата пред признанието... Обичам те прекалено много, че за да видя как съвършенството се смила, чупи и разбива за да влезе в „стандарта”.
Мило дете, което никога няма да родя, обичам те прекалено, за да те накажа с обяснения, защо агресивният оцелява, защо безцеремонният печели, а лъжецът – господства.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
