Заличени. Така сякаш никога не са били и никога не е трябвало да бъдат. 28 сирийски деца. Днес. 28 деца са разпарчетосани от бомби, хвърлени над училището им с няколко хладнокръвни захода на бомбардировач.
Тази новина накара ли нещо да ви трепне? Поне за секунда усетихте ли болката и ужаса? Минали ли ви поне като светкавица картината на опустошение и смърт? Усетихте ли мириса на стомана и кръв в едно? Трепнаха ли клепачите на вторачения ви в собствените проблеми и свят, колкото човешка длан, поглед.
Не искам да повярвам, отказвам да повярвам, че човеците в нас са заспали до такава степен, че не щат да помръднат от едната си страна, на която са легнали. Едната страна – бежанците са напаст, терористи, вируси за нашето здраво, право, възвишено и праведно общество.
От месеци разочарованието ми се надига. Не, всъщност се наслагва. Тъмно и мъчно, като утайка, която ме затиска –не мога да разбера защо така? Започна се с изцепките на Динковци, в които не намерих повод за кой знае каква тревога – безмозъчните гамени не се коментират, те би трябвало да са обект на съдебни дела. После се мина през шумното патрЕотарство на партийни патрЕоти. Техните дела не се коментират – осмиват се. Стигнахме обаче до протестите срещу бежанците и за жалост към масата черепи на рамапитеци започват да се присъединяват и нормално развити интелектуално и духовно индивиди (поне по външни белези).
Все повече българи, постват и репостват гадни и обидни, антихуманни, античовешки колажи в социалните мрежи, а от няколко дни пишат дълги излияния, едва ли не на завист, към съдбата на бежанците, които, видите ли, щели да имат безплатно здравеопазване, детска градина, а и евро в брой всеки месец. Тези постове изместиха патета и котета за добро утро във Фейсбук, приковават погледа измежду картинките с мечтана дестинация за екскурзия, картинките в чест на най-великата дъщеря, най-любимата сестра и иконите, да, иконите с пожелания за опазване от уроки и зли сили.
Моля ви, приятели, от сърце ви моля, защото друго не мога да направя. Вразумете се!
Вразумете се в името на онези ценности, които грешно защитавате с грешните послания и по грешния начин – правото на живот, правото на свобода, правото на щастие и правото на просперитет.
Това ли се случва наистина - земята на спасителите на евреите сега я тъпкат протести срещу бежанци?
Това ли се случва наистина - наследниците на онези, подписали Търновската конституция със светите думи: „Всекой робъ отъ какъвто полъ, вера и народность да бъде, свободенъ става, щомъ стъпи на Българска територия”, ли реват с грозна омраза сега?
Това ли се случва – обвиняваме бежанците за това, че сме си изградили държавичката така – бедничка, слабичка, неспособна, куцаща в някакъв уродлив угоднически такт между Ориента, Изтока и Запада?
Това ли се случва – ежеминутно издаваме присъди, но пък търпим неработеща съдебна система?
Това ли се случва – лайкваме всеки взел реда в ръцете си чрез тояга, но пък не се трогваме, че полицията, ДАНС и всички други правозащитни абревиатури не вършат, а отмятат работа?
Това ли се случва – споделяме иконки на светци и не се замисляме, не изпитваме срам и съжаление, че църквата е напуснала нас, а не ние нея?
Това ли се случва – чакаме падането на визите за Канада, така както деца чакат Дядо Коледа, но пък нашето си е наше и не го делим с друг?
Това ли се случва – забравихме ли каква напаст бяха българските емигранти за Италия и Испания, как превръщаха квартали в бунища, а нашите дори не бягаха от война?
Мястото на протестите е едно. Пред МВР и Министерски съвет. Това са истинските мишени на основателно гневното „защо” по темата за бежанците. Защо въпреки милионите за ограда по границата, въпреки командированите от цялата страна полицаи, въпреки помощта от Европа броим бежанците от вътрешната страна на границата, т.е. при опит вече да напуснат страната или се движат вътре в страната?
Нали издържаме една от най-скъпите спрямо възможностите си полиции в Европа, трябва ли тогава освен будуването да осигурим финансова издръжка за нея, да будуваме и от страх дали върши функциите си професионално и съзнателно? Ами Държавната агенция за бежанците, м? Там не работят бежанци, не бежанци са взели щатове и взимат заплати за да умуват по темата? Наши са си, родно производство чиновници. В родно производство агенции, ведомства, канцеларийки са вземат заплатки и допълнително милиони от резерва, за да пазят националната сигурност, да предусещат, локализират, пресяват и закопчават криминални елементи и контингент.
Тогава, ако имаме притеснения, защо те са насочени срещу бежанците? Всъщност притесненията ни не са ли подбудени от качеството на това, питомното, нашето си, което си кътаме с безропотно мълчание и милиони левове кеш, за да ни пази, да пресее от мигрантската вълна бежанците.
Т.е. ако вярвахме на държавата, щяхме ли да викаме, пръскайки слюнка, срещу бежанците – не, нали. А кой ни е виновен, че не вярваме на държавата? Бежанците? Е не, не са те. Нито пък отговорността е тяхна.
 |
Нито един мигрант не бива да бъде обвиняван за избора си да бъде „нашественик” в друга страна. Не, не избор, а принуда, бягство. Приемната страна обаче трябва да бъде обвинявана, ако не може да се справи – когато българите дадоха газ по всевъзможен начин към Европа и САЩ през 90-те за нас бяха герои, но за приемните страни бяха проблем за решаване.
Какво се случи – някои бяха връщани направо по бяло долно бельо. Някои откраднаха, измамиха, нарушиха закона и – влязоха в затвора. Други постигнаха много благодарение на собствените си качества, знания, воля и труд, които обаче нямаше да имаше на какво да се захванат и покълнат, ако нямаше минимално количество плодородна земя – толерантност, помощ от страна на държавата (като социални помощи, да), разбиране от обществото. И да, тези хора постигнаха много за себе си, но и върнаха много на обществото, което ги прие. Гордеем се с българските лекари, математици, професори и пр. в чужбина, но истина ли е, че немалко са и българите, които лежат по затвори зад граница за кражби от банкомати, за изнасилвания, за причиняване на смърт, за измами... Не малко са и българите, които и в момента лежат на социални помощи или помощи за деца в Англия, Холандия, Швеция... Да ни ги върнат ли с ритник? Крещи ли някой, протестира ли срещу всички българи, защото сред нас има и боклуци?!
Гордеем се, нали, че България е единствената страна спасила евреите си?
За разлика от менте повода за гордост, че сме най-умната нация, спасяването на българските евреи е исторически факт – нито един мъж, жена или дете с жълта звезда от територията на Стара България не е транспортиран към лагерите на смъртта. Факт. А помните ли подробности за събитията тогава? Евреи от Кюстендил и Дупница са натоварени във влакова композиция и трябва да бъдат изведени от страната. На гарата в Кюстендил обаче граждани чуват викове и стонове, вече се знае, че преди това около 11 000 евреи от Македония са транспортирани и ликвидирани в лагери на смъртта. Гражданите бързо намират връзка с депутата от Кюстендил и зам.-председател на Народното събрание Димитър Пешев. Пешев буквално нахлува при министрите и заявява, че това не бива да бъде допуснато. Пешев написва и остра декларацията, като съумява да събере подкрепа за нея от страна на управляващите и поставя началото на спасяването на евреите. Да, България е имала такива политици и водачи – поставящи във върховенство човешките права и живот.
„Ваше Величество,
В име Божие, усърдно моля за милост към евреите! Пловдивски Кирил”,
Да, България е имала и такива духовни водачи – просещи без срам на колене, щом се проси човешки живот. Но Митрополит Кирил не само моли, той нахлува зад огражденията на временния лагер в Пловдив и казва „Където отивате вие, там съм и аз!”. Бъдещият Патриарх на България заплашва, че ще легне пред влака, ако той опита да напусне Пловдив. Да, България е имала смели и закрилящи духовни водачи.
Българите, българското общество не остава декор – в цялата страна се организират шествия, протести, пишат се декларации в защита и застъпничество на евреите. Занаятчийските организации, през обущари и шивачи, до бръснари и търговци, се надигат като защитна стена, за да опазят белязаните за смърт човеци. Да, България е имала такова общество – хуманно и единно в защитата на онеправдания, гонения и обречения.
Ще ви припомня и една друга история. звучи като приказка, но е факт от историята на Дупница.
Кметът на Дупница д-р Коста Петров (1920-1923 г.) инициира и ръководи построяването на временни жилища за бежанци от Македония, на поносима цена са продадени 150 парцела за жилища на бедни семейства от общинския фонд, разкрит е пансион за хранене на деца, чиито родители са загинали в Балканската и в Първата световна войни. Раздавал заплатата си на бедни и бежанци. И защото самият той изтънял като стар балтон - вместо риза носил само бяла яка - за да бъде спретнат и чист, без да харчи пари за дрехи. Да, България е имала такива кметове – грижовни и раздаващи се.
Мисля си и друго, добре че не съвременни българи са били читатели на статиите на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан и думите на Уилям Гладстон.
Това са хората приковали погледа на Европа към зверствата в България. Описанието на Баташкото клане и енергичната им защита на българската кауза задвижват вълна на подкрепа към българите от страна на европейците, но по-важно - раздвижват дипломатически ходове от страна на великите сили за договаряне на автономия.
Няма значение. Така ще отговоря на тези, несъмнено ще се появят такива, които ще кажат – да, но ние сме си в Европа, християни сме, ала-бала. То и в Сирия има християни, но защото са (бяха) 10% явно са по-малко заслужаващи милост, или?
Човешкият живот няма вяра, колко е ценен не се определя от родното място, пол, образование, постижение...
Животът е безценен. Няма как да има степенуване за убити деца в Сирия или в Батак, в Аушвиц или в Конго. Няма степенуване и за извършителите – само чистото зло решава и поставя насилствено край на живота.
Сега въпросът е – с тези протести срещу бежанците, с тези постове и избухвания съюзяваме ли се със злото, огъваме ли му се и точно какво правим?
От кога жертвите са виновни? А и кой го доказа? От кога си виновен до доказване на противното, а не обратното?
Всеки терорист бежанец ли е и всеки бежанец терорист ли е – не, не е. Всеки мюсюлманин ли е джихадист – не, не е. Всеки християнин ли е праведник – не, не е...
На който му се протестира, защо не протестира срещу войната, какви хубави протести са правили хипитата срещу безумието във Виетнам...
На мен лично не ми се протестира.
Но пък апелирам да се съберем и да запалим свещичка за тези деца, жени и мъже, които често няма кой дори да оплаче – там ги колят и разстрелват като пилета – в редица и безброй.
Да се помолим за мир на душите на убитите и за оцеляването на живите. Защо не на Игнажден, 20 ноември. Денят, в който българинът се страхува кой ще го „полази”. Страшно е да те полази злото, но още по-страшно е да затвориш вратата пред жертвите на злото.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
