"Аз не съм защитавал моя живот, а съм защитавал жилищата на моите съседи. На тези двамата крадци им намериха по 12% наркотик в кръвта, те носеха 40-сантиметрова отвертка. Ами представете си, че с тази отвертка 40-сантиметрова вземат заложници."
Това са думи на иконописеца Йордан Опиц, цитирани от БГНЕС.
Гледам днес Фейсбук и се чудя. Всъщност не се чудя, а намирам потвърждение за наличието на социални нагласи, за чието съществуване знам, но с които отказвам да се примиря. Нагласи, според които липсата на добре работещи институции се компенсира не с натиск върху тези институции, с гражданска активност за промяната им, а със саморазправа. Нагласи, според които има висши и низши хора, висшите не могат да бъдат виновни, а низшите не заслужават да живеят.
Ако си иконописец, значи си висш, божи човек. Ако имаш незаконно оръжие, значи правилно го имаш. Ако стреляш по бягащи хора, значи не си имал друг избор.
Ако си наркозависим, значи си низш човек. Ако крадеш, за да си купуваш наркотици, заслужаваш да бъдеш не лекуван, а убит.
Художникът иконописец - жертва, действал в неизбежна самоотбрана, крадецът наркоман - виновник.
Знам, че съм малцинство, но държа да изясня - за мен правото на живот е възможно най-основното човешко право. Ако някой го отнеме в резултат на съзнателно действие, той би трябвало да поеме отговорността си.
Противно на манипулативните твърдения, които се разпространяват из Фейсбук, Йордан Опиц, както дори сам твърди (вижте цитата в началото на поста), не е действал поради самоотбрана. Малко хора са си направили труда да прочетат съдебното решение на Върховния касационен съд. Затова цитирам (курсивите са мои):
(свидетелите) Ц. и О. са били извън входа в момента, когато той и пострадалия Я. са слезли от асансьора и са разбрали, че входната врата е бил заключена (в различие от приетото от първата инстанция, че те са се намирали в ателието на подсъдимия), което ги е мотивирало да търсят друг изход – през прозореца на площадката на първия етаж, така и по най-оспорвания в процеса – че при отваряне на прозореца Я. не е използвал отвертка и не е държал такава, когато е скочил на земята и в този момент, докато е бил още в приклекнало след скока положение, е бил прострелян от подсъдимия. (...)
В крайна сметка, макар М. да е признал на ДП, че с Я. са имали намерение да вършат кражба, обективно те не са предприели никакви действия в тази насока, още по-малко са използвали някои от инструментите, намерени в дрехите на пострадалия, като единствената индикация, че двамата са евентуални крадци, сведена до знанието на подсъдимия О., са били заявленията на неговия син, провеждал разговор с младежите на една от площадките. Съмнителното им поведение обаче не е давало основание на подсъдимия да действа, за да провежда граждански арест с оглед защита на нечии интереси, каквито не са били поставени в риск, нито да използва огнестрелно оръжие, за да посрещне съпротивата на дееца.
За мен е, меко казано, абсурдно едно убийство да се оправдава с това, че убитият евентуално би могъл да се опита да ограби нечии съседи или да ги вземе за заложници с... отвертка.
А обществената реакция по случая е резултат не само на дефектните ни институции. В случая нямам предвид само съда, но и дознанието - често пъти не се стига до адекватни присъди поради негодни доказателства. Реакцията е резултат, най-вече, на ниското равнище на хуманност в българското общество. Липсата на разбиране, че човекът е ценност сама по себе си. Липсата на онова, поради което норвежкият съд даде на Брейвик справедливо наказание, като същевременно демонстрира човешко отношение. И липсата на онова, поради което норвежкото общество не протестира срещу присъдата.
Неведнъж съм казвала, че институциите ни са точно такива, каквито сме ние. Каквито ние ги направим. Радвам се, че понякога (не често, но все повече) се случва българските институции да са по-адекватни от българското общество.
Коментарът е на Светла Енчева, Неуютен блог