Демонтирането на комунистическия символ-паметника на Станке Димитров започна през 1992 г., продължи през 1997 г., но сякаш до днес не си е отишъл.
4 февруари 1997 г. Бях с бялото яке на тате. За да ми държи топло като грейка. Отдолу носех червеното яке, ушито от баба, а под него - плетения от мама пуловер. Гетрите май преносвах от братовчедка си. И от двете си страни усещах раменeтe на приятелите ми. Не ми трябваха нито спрей, нито четка, за да рисувам комикси на неустоимо цветното си и радостно бъдеще по каските на полицейския кордон, който се опитваше да задави зейналото за свобода и по-добър живот гърло на Дупница. Викахме ”Оставка” вече цял месец, но повеят на промяната смазваше гърлата ни за още…
17-годишни, за нас нямаше значение, че студът прави краката ни по-сини от знамената на СДС. Нито пък някой можеше да ни накара да спазваме вечерния час и да напуснем караула си за повече от 4 часа от денонощието за спане.
И сега за мен няма по-романтични пламъци от тези на огъня, който скитникът Паржо кладеше на метри от влаковите релси зад старата болница. Нямам по-добри приятели от тези, с които пиехме от една чаша чай с капка ракия, за да устискаме още поне няколко минути на Барикадите.
Барикадите на Дупница. Които издигнахме с телата си и не давахме да ги скъсат нито полицейските клинове, нито обещанията на комунистическото правителство на Жан Виденов, нито заплахите, че към града ще секнат всякакви доставки.
И така - тогава водехме февруарския дневник на промените, които тате ми обещаваше. За мен, за приятелите, за семействата, за всички, които, въпреки че не познавахме от първо лице лагерите на Белене и Скравена, а само лимонадата и униформите, не искахме вече някой да прави сметки от наше име. Не искахме да пречупват талантите ни, да смазват егото ни и да правят от човеците кайма за шаблоните на ”трудовите хора”. Хората на Дупница вдигнаха България на крака, за да се дръпне от дръвника на гилотината.
Тогава януарският сняг и февруарският студ подействаха като парник за израстването на ангелските ни крила. От калта под краката си издигахме вавилонската кула, която трябваше да изкачи обикновените хора над нечовешката власт и да им даде земния трон на божества. Това, което всеки човек заслужава по право.
 |
| Бяхме там, а сега къде сме. |
Когато правителството на Жан Виденов се е чудело как под златните полилеи да завърти така черния сценарий, че да го видим бял, ние давахме само на дима от огньовете да очерни дните ни. Не и душите, защото се държехме заедно, пазехме гърба на непознатия човек пред нас, а нашия пазеше някой отзад. Бяхме заедно, затова нямаше значение, че инфлацията оглозга заплатите. Съседи вадеха зимнините на една маса, а майките правеха мляко с какао за всички деца в блока. Нямаше нужда никой да ни говори за етнически мир, защото всички се втурнаха да помагат на ромите в кв. ”Ценеви”, за да ги спасят от полицейските палки.
Нямаше значение кой до кое стъпало в обществената йерархия се е изкачил, защото всички бяхме опърпани и със стържещи стомаси. Нямаше значение дали ни лъжат политиците, които ни се изредиха, защото ние сами си вярвахме.
Нямаше значение, че кметът си изкара бюрото на барикадите. Имаше значение, че събрахме последните си стотинки, за да купим цветя, които набучихме на щитовете на полицаите.
В началото на януарските брожения и шествията из улиците на Дупница якето от тате беше снежнобяло. Посрещнах голямата новина на 4 февруари, че Николай Добрев връща мандата за съставяне на правителство на БСП, с черно яке, макар че беше същото. Но само то беше катранено, защото Дупница светна от хилядите усмивки на хората.
4 февруари 2011 г. Годината, в която летят космическите кораби на бъдещето и си бъбрим на чай с извънземните от фантастичните романи. Годината, в която станах на 31, а компютърът ми подчертава думата ”преносвани гетри”, съседските деца не знаят какво е домашно шито яке и домашно плетен пуловер. Годината, в която трябваше да оцветявам комикса на обещанията оттогава.
Сега разтварям февруарския дневник и го чета като дневника на един луд.
Наистина ли сме били толкова луди? Наистина ли лудостта ни продължава 14 г., без да се осъзнаем?
Наистина ли не разбрахме, че не обещанията тогава ни направиха хора, а това, че бяхме заедно.
Толкова луди ли сме, че да не разберем, че не властта ни прави граждани, а самите ние. Че не премиерът ще те почерпи с топъл шоколад, а съседката Снежка.
4 февруари 2011 г. Пак съм с плетения от мама пуловер, даже към него има изплетен от мен шал. Обувките ми са от Англия. Дори няма нужда да нося по две якета, за да се предпазя от студа. Защото точно като другите 7 милиона съм на топло.
Зад гърба ми обаче е студено, а раменете ми се отпускат като след травма, защото приятелите, с които строихме вавилонската кула на релсите зад болницата, са в САЩ, Англия, Италия, Испания… в София, в Русе, във Варна…
4 февруари 2011 г. Днес ангелските ми крила бяха отрязани. Аз ги отрязах сама, защото само приличах на екзотична птица с тях.
Преди 14 г. якетата ни от бели станаха черни.
Сега доброволно ли променяме цвета на душата си към катранена?
Не ни трябват нови барикади, не ни трябва нов бунт. Трябва ни да сме заедно, да пазим гърба си и да не ни пука, че някой ни плаши.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
