Работи докато умреш. Пенсионната реформа води до там. Снимка: corbis
Отхвърлянето на президентското вето от управляващото мнозинство в парламента срещу повишаването на пенсионната възраст беше очаквано и не изненада никого.
Решението на Народното събрание въпреки, че е атакувано от опозицията в Конституционния съд и вероятно ще бъде отменено от него незабавно ще бъде последвано от друго законодателно решение, докато не стане окончателен факт.
Пенсионна реформа, базираща се единствено върху вдигането на пенсионната възраст без да се посегне решително на сенчестия сектор, без нова политика на доходите, без нова осигурителна политика, без широка обществена подкрепа трудно може комплексно да оздрави пенсионната система.
Всъщност тази половинчата, антисоциална промяна се налага от хора, които никога не са живели, не живеят и няма да живеят и в бъдеще единствено и само от приходите от работна заплата и пенсия. Затова и тонът и видът им е бодрячески и менторски.
Силовото налагане на реформата в пенсионната система и непрестанните заклинания от страна на управляващите за неизбежността и необходимостта от реализацията на реформи и в други сфери на обществено-икономическия живот на страната основателно поставя въпросът за ролята и значението на реформите, като основен начин за развитие и модернизация на България в най-новата й история.
Реформите никога не се правят заради самите реформи, нито само заради макроикономическото равновесие на социално-икономическата система.
В крайна сметка основна цел на всяка реформа е подобряване живота на хората и то колкото се може по-бързо.
 |
| Гравюрата на реформатора Мартин Лутер посветена на Сатаната изглежда актуална и без Сатаната в главната роля. |
В съвременния свят реформите, като еволюционен способ са основно средство за решаване проблемите на националните държави и международните организации.
Тяхното фундаментално значение обаче може да бъде обезценено и сериозно накърнено ако не бъдат правилно подготвени, ресурсно осигурени, обществено подкрепени и качествено реализирани.
Несъмнен пример в това отношение е нашата национална практика преди и по време на прехода на държавата ни към пазарно стопанство и парламентарна демокрация.
От времето на тоталитарния режим до днес в страната ни бяха започвани и задължително недовършвани серия от реформи с гръмки и цветисти имена.
Априлският пленум и Юлската концепция на Тодор Живков поставиха началото, последвани от управленските програми на Андрей Луканов, Димитър Попов, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобурготски, Сергей Станишев, за да стигнат своя кулминационен завършек при Бойко Борисов.
Всяка нова реформа неизбежно отричаше предишните, които бяха най-обикновени престъпления, загуба на време, прахосване на финансови и човешки ресурси от провалилите се управленски екипи.
Затова тя, новата беше най-важна и съдбоносна и с нея за пореден път се полагаше единственото правилно начало и правилна посока на развитие.
За сведение на по-широката публика в последните 22 години са приети над 400 национални стратегии в различните социално-икономически сфери и няколко хиляди оперативни програми за тяхното прилагане, написани от експертите срещу добро заплащане и повишение в службата.
Огромната част от тях заслужено събират прахта в библиотеките на управленските учреждения и са обект единствено на изследователския, научен интерес.
Тази уникална българска управленска практика е в пълно противоречие с практиката на проспериращите страни с успешни реформи.
Например реформата „Мейджи” в Япония , превърнала я във водеща икономическа държава е продължила 44 години без промяна на основната и посока и съдържание, въпреки неизбежните правителствени промени през годините.
Подобна е и реформата на Дън Сяо Пин в Китай , която за 33 години превърна страната на коприната във водещата световна икономическа сила.
Именно затова неизбежно възниква въпросът, кои са тези хора, кое е това поколение, което въпреки всичко е успяло да издържи на безпрецедентния управленски хаос, нихилистично отричане и тотална девалвация на реформизма в българските условия.
Това е жилавото поколение на прехода, което обаче е на път да получи своя последен урок с успешната реализация на настоящата пенсионна реформа, която много успешно е характеризирана с един от лозунгите на протестиращите „Бачкай, бачкай ... и умри!”
През годините от това поколение се е искало да гледа с вяра в цветущото бъдеще, да стиска зъби и да стяга колана, защото такава е съдбоносността на историческия момент.
Днес неговите представители са с увредено, старческо зрение, нямат повече дупки на колана, нито зъби за стягане.
От това кога тази порочна спирала на инфлация на реформите на тотално отричане на миналото и неглижиране на интелектуалния потенциал на нацията бъде преодоляна и заменена от националния консенсус, компетентността, отговорността и приемствеността зависи истинското потегляне на България във възходящо социално-икономическо развитие.
Д-р Радослав Радославов,
зам.председател на партия БСД
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
