България е Рай, затова и ние децата и трябва да сме ангели. Снимка: corbis
Помните ли кога за последно сте използвали думите “Отечество” и “Татковина”? Може би цифрата на дните и годините на отговора е голяма, но в десетки пъти по-малка от навъртените попръжни на метража на негодуванието към “тази държава”. Познавам българи, чиито ръце могат да счупят гръдната им кост покрай клетвите във вярност на България. Сърцата им могат да изхвръкнат от гърдите, защото са напомпани до максимум от любов към Родината и непримиримост към заточаването й от самите нас. Те са единици. Тясно им е. Мъчно им е. А ние ги мислим за умствени и емоционални развалини. Не можем да разберем какво им е. Луди ли са?!
Защото сме забравили или никога не сме знаели какво е най-сладката лудост - да си “идеалист” и “патриот”.
Има хора, които пишат пламенни речи за Татковината. На латиница и с правописни грешки в интернет. Има хора, които прочитат написаното от пиари на националните ни празници. Без гласът им да трепка, натежал от признателност към България. Има хора, които превръщат великите текстове на възрожденските ни песни в стадионни хитове. Има хора, които, преди да са видели Батак, Добърско, Рила, Казанлък, Шипка, Царевец, Перперикон, Побитите камъни..., се захласват по имането на Капалъчарши, гръцките плажове и Стоунхендж. Има едни чалга звезди, които обличат трикольора върху голите си омазнени от скарите тела. Има хора, заменили дълга си към Татковината с нахранване на първичните си физиологични нужди. Има хора, които биха продали българската Яна само за да заспят сити една нощ. Има хора, които дълбаят с такова ожесточение гръдта на майка България, че само любовта й не дава благодатта й да се превърне в кърваво страдание за неверните й чада. Децата й. Взети за еничари на забравата. На новата религия, на чиито олтар вместо свещен Граал искри сейф. Не чужда вяра и пратеници изтръгват новите еничари от пазвата на Отечеството. Всяко следващо поколение още от проплакването става все по-обречено на разкъсано като от шишмановци бъдеще. Новите еничари са наследници на българоотметниците, които, вместо да накаже у време, Родината ни е потупала майчински с надежда да се поправят кръстени от обичта й.
Има хора, които имат в речника си по 50 псувни за всеки и за всичко. За тях България е само едно - “тази ...държава”.
Татковината ни е една. Планините й ни пазят от лудостта на зимата, реките й от безумията на жегата, горите и лазурът й ни дават въздуха в дробовете, а плодородното й поле, изхранвало най-великите армии, царе и просветители, може да изхрани всички ни, без да трябва да продаваме душите си.
Татковината ни е Едем. Отечеството ни е по-обичащо от Бог. Защото не само късаме ябълките от райското дърво, ами отдавна сме изкоренили и самото дърво. Не се противим на войнствения рев на багерите на новите еничари, които копаят земен ад в подарения от небето ни Рай. Но Татковината не ни гони, не ни се сърди. Чака ни да прогледнем пак за райското, което сме забравили по пътя на самосъжалението.
Псуваме Държавата. Псуваме България, че сме я направили такава държава. Псуваме държавниците си, които избираме сами. Наричаме я скапана, сляпа, глуха, Абсурдистан, Цървуландия... Пращаме й клетви и закани. Мразим я. Искаме нова мащеха. Искаме нови родители. Искаме Европейският съюз да ни е майка, а Америка и Русия едновременно баща. Искаме да изтръгнем от кръвта си гена на славно и велико племе, за да влеем във вените си златото от разтопените от дедите ни Златни телци. Искаме, пищим и се въргаляме. Като обезумели тийнейджъри. А се сърдим, че младите са прости, пияни и затънали в безнадеждност. Забравили сме идеалите си. А идеалистите са обичали и работили като светци, за да съградят от Татковината ни дом-държава. Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Априлов...
Псуваме Държавата. Псуваме Левски. Псуваме Ботев. Псуваме Райна Княгиня. Псуваме Вазов и Патриарх Евтимий. Псуваме Паисий и Софроний. Псуваме кръвта и себе си.
Псуваме се като пияните и обезумели дяволи от иконописите на Светата рилска обител. Обичаме само когато искаме да се мразим. Обичаме да се мразим, да мразим всички, да мразим Татковината.
Крещим в лицето на Отечествено като вечно сърдития Смърф. Сърдити сме, когато препълнените със сълзите му реки бутнат някоя къща или пресъхнат от плач по нас. Врещим, когато болката на обидата изпепели горите в сърцето му.
Обречени сме. Докато гръмогласното “тази държава” ни
отнема святото “отечество любезно”. Обречени сме, докато наблюдаваме безучастно лудото изтръгване на майчиното сърце.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
