Вербуван от Вапцаров за комунист: В Лагерите на смъртта завърших университет

Стоян Бицов от Кочериново спасил бащата на екскмета на София Александър Янчулев, пръв разбрал, че обесили Трайчо Костов

Десислава Панайотова-Янкова
20.09.2010
размер на текста:

Дядо Стоян сега се смее на преживелиците. Снимки: dennews.bg

- Г-н Бицов, ще издадете книга за живота си, а коя е първата история, която обичате да разказвате за изпълнения Ви с премеждия живот?
- Е, разбира се, тази за Никола Вапцаров и опитите му да ни вербува за комунистическото движение още през 1938 г. Тогава аз учех в гимназията в Благоевград и много говорех. Така той разбрал за мен и поиска среща. Аз отидох с едни свински опинци, че тогава обувките бяха много скъпи. Той, като ме видя така обут, сложи една хартия пред квартирата си да се събуя, за да не му цапам. Направи по едно кафе и започна да ме обработва, че имал добри сведения за мен. Аз обаче направо му казах, че от мен комунист няма да стане. Казах му: "Ето ти си в кондури, а аз в свински опинци. Аз съм роден в нивата и ми е приятно да работя на нивата. И ако не сме ние, земеделците, вие какво ще ядете? Камъни ли?”. Е, ето такива му ги наговорих. Че ето той може да работи на пещта и да хвърля кюмюр, но пак е на сянка. А народът работи ли работи на полето и пот се лее. Не само от челото, а от цялата снага. С него имах много големи разговори. В края на краищата той каза, че се радва, че имам позиция, макар да не е неговата. Опита още няколко пъти да ме вербува, но накрая се отказа. И пак на него казах, че трудът не може да е песен. А и даже да се храним всички от един казан, на него, защото е Вапцаров, ще сложат две мръвки, а на мен, защото съм със свински опинци, ще сложат една. Казах му, че тези истории, в които вярва, са измислици. Нито аз успях да го разубедя, нито той мен. Но аз уважавам Вапцаров, защото беше умен и скромен човек.

Стоян Бицов на сватбата си. Родителите на съпругата му не я давали на бивш затворник, но все пак отстъпили.


- Включихте ли се все пак в някоя политическа партия, след като сте били толкова бъбрив и отракан?
- Аз станах земеделец, защото това са моето убеждение и моите вярвания. След като обесиха Никола Петков обаче, е такива като мен, дето знаеха много да говорят, ни прибраха по арестите. Без съд, без присъда.
Мен ме откараха в ареста на Държавна сигурност в Благоевград. Четири месеца ме държаха и ме биха от сутрин до вечер. Викаха ми да напиша самопризнания. Аз въобще не знаех какво трябва да направя, затова накрая им казах те да напишат какво искат, пък аз ще се подпиша. И така стана. Те написаха самопризнания от мое име за някаква кражба, за която след време се разбра, че виновните са съвсем други хора, но аз подписах, защото в тези четири месеца разбрах, че друг изход няма. Щом подписах, ми казаха, че с този документ ще ме обесят. На делото обаче нямаха никакви доказателства, аз само повтарях, че искам да докажат, че съм го извършил. Съдията каза, че не са нужни никакви доказателства, защото аз съм подписал и това е достатъчно доказателство. Тогава аз се обърнах към съда и помолих да ме осъдят на смърт. Всички се шашнаха. Прокурорът стана и каза, че аз съм хитър и така искам да ме направят герой. Така самият прокурор скочи в моя защита и поиска не смъртна, а доживотна присъда. Така започна моят път по затворите из цялата страна. Цели 12 години, от които три в лагера в Белене.

 

Аз съм щастливец, че бях по затворите в това време, защото там бяха най-учените хора.

 

И мога с ръка на сърцето да кажа, че завърших университета на затвора. Срещнах се с професори, генерали, учени, художници, актьори, балерини, лекари... Интелигенцията, цветът на нацията в тези години беше по затворите, а не навън, където се правеше впечатлението, че кипи напредък. Срещнах се с хора, които знаеха по няколко езика, ходили по целия свят, откриватели... невероятни личности. Аз в затвора се научих да пиша както трябва, научих се и на стенография. Преди това не знаех да пиша хубаво буквата "ж", а в затвора научих перфектно френски и говоримо още няколко езика.
- И сред тези известни личности имаше ли такива от комунистическото движение - самият Вапцаров е разстрелян по такъв начин?
- Да, аз бях първият, който разбра за убийството на Трайчо Костов. Килията ми беше в коридора на смъртниците, точно срещу тази, в която той чакаше последните си мигове.
Знам кой го обеси и как.

 

Трайчо Костов беше осъден на смърт, но го обеси един пиян пазач направо в килията.

 

После излезе и на мен се закани, че вторият ще съм аз. Не се уплаших и казах, че няма как да ме обеси, защото аз не съм смъртник, а той, пазачът, ще си получи възмездие за стореното... някой ден. Разярен от думите ми, охранителят започна да ме бие зверски. За думите прекарах 15 дни в карцера целия в рани.
С ръка на сърцето обаче казвам, че сред пазачите имаше много сърдечни хора. Помагаха ми, като изнасяха и внасяха писма. Може да се каже, че и благодарение на тях оцелях в затворите, защото контактът с външния свят, макар и нищожен, е малката искра надежда, която те крепи.
- Три години прекарвате и в Белене. Как се оцелява в лагер на смъртта?
- Трудно, но това, че бях млад и физически здрав, ми помогна да оцелея. 2000 жени лежаха в Белене, все изискани и интелигентни дами. В лагера беше и братът на оперната певица Райна Кабаиванска, защото тя избягала в Италия. Славчо Трънски, Знеполски лежаха без присъди. Биеха ги, за да признаят неща, които не са направили. Трънски го пуснаха, когато от Русия се застъпиха за него. Ако не се беше случило така, щяха да го ликвидират.
В Белене оцелях, защото бях млад и много здрав. Бях навикнал на тежкия физически труд и затова можех да помагам и на другите. Денят се състоеше в бой, работа, работа, бой. Трябваше на ден да се изкопаят 4 кубика камъни и да се изкарат с колички. Ако не изкараш нормата, хем те бият, хем само 30 г хляб ти дават. За този, който си изпълняваше нормата, се полагаше филийка хляб. Ако искаш наведнъж я яж, ако искаш на порции. Но такива плъхове имаше, че от ръцете ще ти вземат хляба, затова всеки бързаше да изяде дажбата.


Ама, знаете ли, че 2000 плъха бяха едно палто за началниците.

 

Имаше една група от 5-6 човека, които ловеха плъховете, убиваха ги, щавеха ги и правеха кожени палта за хората на властта.
Иначе ние, дето бяхме по-млади, помагахме на по-възрастните. Аз лично мога да кажа, че съм спасявал десетки пъти бащата на бившия кмет на София Александър Янчулев – Стефан Янчулев. Той беше възрастен, а и човек журналист, поет, свикнал с книга и химикал, не с кирка и лопата. Все му помагах. Като дойде демокрацията, се видяхме и каза на сина си: „Сашко, този човек, ако не беше, 100 пъти щях да умра в лагера”.
- Как излязохте на свобода?
- Напуснах затвора малко след като българската власт реши да освободи част от политическите затворници след Унгарските събития през 1959-1960 г. Тогава не знаехме какво се случва, но "свине", "гадове" и всички обиди от страна на пазачите и началството се смениха с „Добро утро”, „Лека вечер” и усмивки. Дойде от Министерството на правосъдието комисия и обяви, че ще освобождават част от затворниците на порции. Тогава бях в затвора в Пазарджик. Аз се оказах в първата група от 80 души. Свят ми се зави, като си чух името. Не вярвах, че ще ме освободят. Събрах си багажа и тръгнах да излизам, но все си мислех, че това е лъжа и няма да ме пуснат. Но лека-полека се оказах на гарата. Да, ама нямам пари за билет. Мотаех се по перона и се чудех какво да правя, когато един добре облечен мъж ме видя и ме заговори. Каза ми, че изглеждам като току-що излязъл от затвора. Аз му обясних, че е точно това и тогава той ми купи билет за София. И досега ме е яд, че не му взех нито името, нито откъде е, за да може някой ден да му върна парите и да му благодаря.
- А след затвора накъде?
- Слязох от влака в столицата и веднага позвъних на вратата на сестра ми, която беше омъжена в София. Тя не посмя да ми отвори, въпреки че занемя от радост и изненада. Поне 10 пъти ме попита дали не съм избягал, преди да се осмели да отвори вратата. Документа, че ме освобождават, й показвах, увещавах я, та най-накрая викна мъжа си и ме пуснаха. Като влязох, пък веднага ме набутаха в банята, да не би да им донеса въшки.
После се прибрах в Кочериново да си оправя документите и да опитам да подредя живота си. За една вечер обаче разбрах, че в родното село няма да мога да живея спокойно. Щом се прибрах, ме посетиха от партията и полицията да ме предупредят, че всичко, което кажа, ще бъде докладвано. Така се върнах в София. Там сестра ми и мъжът й ми намериха работа в жепето да поправям счупени вагони. Ама, точно получих заповед за работа, получих и призовка да се явя в милицията. На една дата. Реших първо през милицията да мина, пък после да ходя на работа.

Младостта и силата спасила Стоян Бицов в изпитанията.


- Искаха да Ви изселят ли?
- Да, полковникът ме изгледа от горе до долу и ми каза: „Абе, ние такива като теб от София ги изселваме, ти тука дойде да живееш. Айде марш на село, че какво си мислиш, че тук, като е морето по-дълбоко, ще се скриеш ли". И така пак си събрах багажа и обратно в Кочериново.
Но беше за добро. Харесах си бъдещата съпруга. И въпреки че техните с голям зор ми я дадоха, и до ден днешен сме заедно.
Започнахме да работим и двамата в ТКЗС-то, да борим земята и да се надяваме, че ще си подредим живота. Да, ама не става. Работим по полето, а накрая нищо. Бях решен обаче да осигуря семейството си и затова ходих, та се цаних за шофьор. И пак добре се получи - взеха ме. Щом се прибрах, казах на жената: сега едното колело ще се върти за ТКЗС-то, другото за държавата, третото за другаря Тодор Живков, а четвъртото за нас.
Така и стана. Успях да изградя свой дом и да изгледаме и изучим две деца.
- Сякаш обаче съдбата винаги Ви е закриляла...
- Вярно е, на 22 години ме вкараха по затворите и оцелях. Преди това пък в казармата и на фронта пак така все между капките сякаш минавах. Сигурно защото не се плашех и криех, съдбата ме закриляше.

Като дойде повиквателна ми за казармата, знаех само пътя от Кочериново до Благоевград.

 

Качих се на влака за София, а щом слязох там, чудесата започнаха да се случват. Без да знам нито накъде да вървя, нито какво ме чака, седнах върху чантата и зачаках. Видях един полицай, показах му документа и попитах накъде да вървя. Той ме упъти, преведе ме и след като вървях пеша, стигнах до комендантството. Веднага по чудо ме видя един съученик, който беше станал ротен командир. Наядохме се, пийнахме и той веднага обеща да ми помага, само да не казвам, че се познаваме. Той на мен най-много се караше, но това беше нарочно, да не познаят, че се знаем. Станах радиотелеграфист, но познатият ми ме насочи да стана шофьор. Изкарах курсовете с отличие и за награда ми дадоха чисто нова кола „Опел”. Не мина една седмица и ме изпратиха зад граница да карам части за радиостанция. Дадоха ми един помощник и тръгнах за Кавала. След седмица на Скопие ме пратиха. Точно се върнах оттам и ме пратиха на фронта. Тръгнахме една колона коли, а като стигнахме в Белград, всички шофьори веднага слязоха да пушат и да хапнат нещо. Аз веднага обаче започнах да си чистя колата. Лъснах я като нова и застанах целия стегнат до нея. И айде след малко се зададе генерал Стойчев. Започна да разпределя шофьорите, но като дойде до мен и като видя как съм се спретнал и изчистил автомобила, ме разпредели за шофьор на щаба. И така, както другите войници се шегуваха, накрая аз се смях. Оказах се с генералите и полковниците и обиколих Белград, Скопие, Виена...
 

Животът на 88-годишния Стоян Бицов е история на оцеляване и чудеса. Преживял е война, Лагерите на смъртта и не по-малко страшната среща със сърдити бъдещи роднини. 12 г. дядо Стоян е бил по затворите заради голямата си уста и защото застанал под знамето на земеделците. Хвърчал е с джипа на Генералния щаб по фронтовата линия по време на Втората световна война. Но е оцелял. И скоро ще издаде книга за живота си. И за това, как да се усмихваш и когато ти се плаче. „Опази ме надеждата. За да оцелееш по затворите, като знаеш, че си осъден до живот, само надеждата може да те спаси. А и докато бях вътре, нали все учени ми бяха съкилийници и те казваха - всеки режим, всяка диктатура има живот 50 г. Затова, докато ме биеха, аз се усмихвах и си мислех: бийте ме, бийте, аз съм млад, ще преживея 50 г. Пак ще изляза и пак ще ви надживея”. Не само яката му физика и добри мъже сред пазачите и затворниците му помогнали да оцелее в карцерите и при побоищата, но и уменията, придобити на село. Сръчните му ръце карали началниците да ахват и му спестявали от време на време всекидневния бой. „Плетях дамаджана, докато началникът си изпуши цигарата. Научих се да пиша, научих няколко езика, научих се на стенограма. Затова казвам, че съм завършил университета на затвора. И може ли да е друго, като по онова време най-умните, най-талантливите и най-можещите бяха зад решетките”, казва дядо Стоян.

Последни интервюта

Етикети