С изключително успешните си романни поредици „Последният викингски крал" и „Времето на меча" норвежкият писател Ян Уве Екеберг утвърди името си като един от най-добрите автори на исторически романи днес. Новият му роман „Врагът на мира" (изд. Персей) е от серията „Последният викингски крал" и разказва за най-великия норвежки крал, който воюва в цяла средновековна Европа - Харалд Суровия. С голямата си смелост и рядко срещаното си умение да воюва, той оставя следа от норвежкия Стиклестад до Византия и Англия.
В романа „Врагът на мира" срещаме Харалд като предводител на легендарната византийска варяжка гвардия.
През XI век българите представляват нарастваща заплаха за Византийската империя. В няколко големи битки те не само не отстъпват по сила на тогавашните най-могъщи войски, но и може да ги победят. През 40-те години византийският император изпраща личната си войска – варяжката гвардия – да участва в една последна, решаваща битка. Всъщност тогава вече е настъпил краят на Първата българска държава и тя е под византийска власт. Българите начело с обявилия се за цар Петър Делян организират бунтове срещу императора с цел да извоюват независимостта си. Сражението, в което Харалд се изправя срещу Петър Делян, е при Острово в Егейска Македония през 1041 г. Тогава норвежкият предводител на гвардията Харалд Сигурдарсон получава прозвището ,,Разорител на българите".
После, когато на престола се възкачва нов император, Харалд е в опасност и трябва да бяга, за да спаси живота си. Обстоятелствата го принуждават да се раздели с Мария, племенницата на Зоя Порфирогенита, която е успяла да се загнезди в сърцето му.
Той се отправя към Киев, столицата на могъщата Киевска Рус (или Гардарике, както я наричат скандинавците). Там търси убежище при княз Ярослав, както и успява да спечели ръката на дъщеря му Елисавета благодарение на богатствата, натрупани по време на службата в императорския двор.
Но един нестихващ копнеж пламти в сърцето на Харалд – да се завърне в Норвегия, да бъде провъзгласен официално за крал и да обедини родината си. В страната обаче вече са избрали Магнус, сина на свети Олав, за крал, а над него бди могъщият хьовдинг от Трьонделаг – Ейнар.
Ще успее ли Харалд да убеди племенника си да си поделят властта? Ще може ли да се справи със съпротивата на местните големци, които не желаят да склонят глава пред него? Храбрият воин е принуден да се гмурне дълбоко в политически интриги и кървави битки, за да постигне заветната цел и да прослави рода си. Време е да изпълни обещанието, което е дал на брат си свети Олав в Стиклестад.
Поредицата „Последният викингски крал" е базирана на живота на Харалд Суровия. Тя обхваща дълги времеви периоди, опира се на исторически извори и изобилства от образи на реално съществували личности, като например на българския цар Петър Делян, срещу когото наистина се е сражавал Харалд. Разбира се, истината се доукрасява от измислицата, за да се засили приключенският елемент на романа. В книгите за последния викингски крал войната и приятелството, любовта и омразата, прошката и отмъщението се преплитат по неразривен начин, който сякаш кара тази важна епоха в нашата история да оживее пред очите на читателя.
Eто и откъс от романа:
Слънцето беше пропълзяло над ръба на скалата. Харалд бе събуден от ярка светлина.
Имаше парещо усещане в едното око. Не можеше да го отвори. Болката от една рана в ръката му се простираше чак до главата му. Бузата му се беше подула през нощта, но с изключение на това не усещаше други наранявания така, както бе легнал върху плоската канара.
Мечът, който беше успял да опази при падането си от водопада, се подаваше наполовина изпод него. Вероятно го бе оставил така, за да усети, ако някой се опита да го вземе. Издърпа го и го насочи пред себе си.
Нямаше да му бъде от голяма полза, изтъпен от битката предишния ден и белязан от ударите в други мечове, брадви и здрави боздугани, но само с това оръжие разполагаше; единствената му защита.
Подпря се на лакът и обгърна клисурата с поглед: водопадът бумтеше в големия и дълбок басейн пред него.
През нощта беше паднал от скалата в реката, след което водопадът го беше завлякъл надолу в тази вода. Имаше само бегли спомени как се бе издърпал на сушата и бе заспал от изтощение върху плоския камък. Може би задушаващото чувство, че се дави, го беше накарало да изплува на повърхността? А страхът да не би бурната река да го завлече нататък, му беше дал сили да се издърпа на сушата.
Иззад тези спомени съзря лица от голямата битка, която бяха водили срещу българите предишния ден; викащи мъже; звука от оръжия, врязващи се в тела; горящите кълба, които се търкаляха сред мрака и сееха смърт даже и сред собствените им редици. След това се изправи срещу българския цар Петър Делян. Бориха се, докато накрая не паднаха в пропастта, вкопчили се един в друг. Спомни си и звука от собственото си дишане, докато падаше, сякаш безкрайно, обхванат здраво през талията от противника си. И болката при падането им във водата. Помнеше всичко това.
Седна и плъзна поглед надолу по краката си, след което протегна ръце напред и огледа хлътналия си корем. Нямаше наранявания или счупвания, само синини, кървавочервени драскотини и малки възпалени следи от изгаряния.
Въпреки това тялото не му се подчиняваше. Сякаш кръвта бе застинала във вените му, а мускулите му се бяха вкаменили. Беше скован като след седмици, прекарани в яздене.
Възможно ли бе и Петър Делян да бе оцелял при падането?
Запристъпва внимателно върху камъните покрай водата с босите си крака. Една канара, по-голяма от онази, върху която беше лежал през нощта, се простираше към нея. От върха й щеше да види целия басейн.
Запълзя на колене по неравната й повърхност, а щом стигна догоре, се изправи със залитане и се загледа в отсрещния бряг, заслонявайки очи от слънцето. Видя едно безжизнено тяло с буйна черна коса, рееща се във водата, и ръце, поклащащи се леко встрани от него.
Това беше мъж, облечен в кафяви кожени дрехи и с дебела, впита и втвърдена волска кожа, покриваща раменете и гърдите му. Българите я наричаха ,,броня“. Всичките им най-изтъкнати воини носеха подобно бойно снаряжение. Заимствали го от римляните по времето, когато те владеели Черно море.
Ако това беше Петър Делян, щеше да го издърпа на сушата и да покрие тялото му с камъни, за да могат по-късно да го приберат.
Плъзна се надолу по канарата и тръгна покрай басейна. В повечето случаи му се удаваше да стъпи върху кръгли камъни, но на места прескачаше назъбени камъчета. Слънцето го стопляше и облекчаваше скованите му мускули.
Даже и когато стигна до мъжа, не можа да разбере дали това е врагът му Петър Делян – имаше много широкоплещести българи с черна коса. Нагази във водата, издърпа го наполовина на сушата и го обърна, при което чу изхрущяването на камъни зад гърба си и рязко се извърна.
Боздуганът сочеше към него – Петър Делян не го беше изгубил по течението. Той също държеше здраво оръжието си, докато накрая смъртта не го отскубнеше от ръцете му.
Някакъв негов враг му отсякъл носа преди много години. Харалд беше чувал също и че не виждал с едното око. Изглеждаше така, сякаш носът му все още кървеше, но той се досети, че това е засъхнала кръв от раната на челото му. Освен това единият му лакът бе опрян в тялото му по особен начин – може би си бе счупил и ръката?
Другата му ръка, която в момента описваше малки кръгове с боздугана, явно беше здрава. Харалд усети силата на това оръжие при сблъсъка с неговото предишната нощ. Точно така беше изтласкан назад и накрая падна от скалата. При последния силен удар въртенето на оръжието изкара Петър Делян от равновесие и когато Харалд го хвана за ръката, той го последва надолу.
Сега отново се изправяха един срещу друг. Харалд знаеше, че трябва да отстъпи: при сблъсъка на затъпения и съсипания му меч с боздугана, той вероятно щеше да се счупи.
Колко бързо можеше да се движи скован и бос? Колко омаломощен беше Петър Делян с тази рана на главата, изцапала цялото му лице с кръв?
Боздуганът описа широка дъга. Харалд се хвърли назад, но изгуби равновесие, спъна се и падна по гръб в плитката вода.
В следващия момент се озова точно под повърхността на водата на половин ръка дълбочина и видя Петър Делян, който се беше надвесил над него. Тогава той завъртя боздугана и Харалд извъртя лице, за да избегне шиповете на върха му, притискайки глава колкото може по-надолу в дъното.
Ударът попадна в ухото му, при което болката се разпростря чак до главата му. Беше едновременно съкрушителна и парализираща.
Харалд сграбчи боздугана колкото може по-нагоре за дръжката и се издърпа от водата.
Щом изплува над повърхността, посегна с меча си към Петър Делян, но без да се прицелва в някаква определена точка, защото виждаше само очертанията на едрото му тяло. Имаше обаче една ясна цел: да рани противника си, за да има време да си възвърне равновесието, нужно, за да продължи битката.
Улучи го. Не го рани сериозно, но успя да се изправи, а мечът му отново сочеше към него.
Българският цар беше стъпил стабилно, обаче не го нападна. Само стоеше неподвижно и гледаше напред. Да не би да се ослушваше? Върху бузите му се стичаше кръв, която се смесваше с вече засъхналата. Вдигна ранената си ръка и няколко пъти си избърса лицето.
Да не би да не виждаше? Харалд се приближи до него и той завъртя боздугана пред себе си, но не в негова посока. Целеше се на сляпо. Значи наистина се беше ослушал, опитвайки се да намери противника си.
Описа широка дъга с боздугана. Харалд изчака оръжието да го подмине, приближи се и удари Петър Делян в челото с дръжката на меча си, при което той изпадна в безсъзнание.
Българският цар струваше повече жив, отколкото мъртъв, в императорската столица Константинопол. Харалд го издърпа на брега.
След това взе дългия му боздуган и го хвърли във водата: подобно оръжие никога не би му било от полза. Накрая му свали колана и му завърза ръцете с него.
Зачака. Може би някой щеше да дойде да го търси?
Докато слънцето продължаваше пътуването си из небесната шир, Харалд се изми и пи вода. Беше седнал с гръб към Петър Делян, когато изведнъж той каза нещо на своя език. Да не би да го молеше за вода?
Харалд посочи към басейна.
Българският цар погледна право напред, опитвайки се да фокусира погледа си. Харалд му помогна да стане и го побутна към водата. Щом я усети със стъпалата си, той падна на колене и я заплиска към лицето си с помощта на вързаните си ръце. След това приближи лице до нея и започна да пие. Накрая вдигна глава, при което обагрената в светлочервено от кръвта му вода се стече надолу по врата му и изчезна под кожената му броня.
– Ако искаш да поведеш хората си един последен път, трябва да тръгнеш с мен – бавно каза Харалд и Петър Делян го разбра.
– Народът ни се нуждае от мъже. Пуснете оцелелите – отговори той.
– За да ни нападнат отново?
– Моя живот можеш да отнемеш. Без царя си... – започна той, но Харалд го прекъсна:
– Ти умря още в деня, в който за първи път нападна империята ни.
След това поведе пленника си по една пътека, която щеше да ги отведе обратно на бойното поле. Още преди да стигнат до края на клисурата, към тях се зададоха хора. Харалд позна исполина, който яздеше най-отпред: едрият исландец беше заминал за Миклагард заедно с него и се беше превърнал в един от най-приближените му хора през седемте лета, прекарани във варяжката гвардия.
Хатълдор се ухили широко и каза:
– Видях те да скачаш във водата. Винаги си обичал да плуваш.
– Ами Улвюр?
– Не сме се отървали и от втория си главнокомандващ. Именно той ме прати да те търся.
Хатълдор измери пленника с поглед.
– Българският цар... Издържа по-дълго, отколкото очаквахме. Освен това тези побеснели псета убиха мнозина. Загубите...
– Кон – нареди Харалд.
Един от по-младите варяги веднага отиде до него и му отстъпи коня си, след което си свали туниката и му даде и нея. Харалд помогна на Петър Делян да се качи на животното, а после седна зад него и го поведе бавно по широката пътека. Навсякъде се виждаха ранени мъже, а и цели купчини мъртви. Хатълдор беше прав: българите бяха убили мнозина в тази последна битка. Победата струваше скъпо.
Харалд язди до варяжкия лагер, който се намираше на известно разстояние от византийската войска. След това се изми по-старателно, сложи си чисто наметало и препаса нов меч.
Двама пазачи държаха Петър Делян. Харалд им нареди да го оставят да се измие и да си изчисти дрехите. Накрая, когато той се изправи, изглеждаше по-царствено.
След това Харалд го заведе при младия генерал Дука, който предвождаше византийската войска в битката срещу българите и беше племенник на новия император Мономах.
Много от най-приближените му офицери се бяха събрали в палатката му. Това бяха горди мъже, които скоро щяха да отпразнуват голямата победа над българите. Харалд тръгна между тях и накрая застана пред императорския племенник, след което сведе глава и обяви, че пленникът му бил българският цар.
Дука започна да изучава Петър Делян с поглед. Някои от офицерите заявиха, че той бил слуга на дявола и нямали търпение да го видят как умира.
– Българите са християни, така че би било най-добре да ги оставим да погребат хората си, които в момента са оставени да се пекат на слънце – каза Харалд.
– Те се раждат езичници и цял живот си остават такива, независимо на кой бог се кланят – отговори Дука. Един от офицерите заяви, че били по-лоши от езичници: били децата на дявола. Освен това не се раждали, ами изпълзявали от недрата на земята.
– Не би ни направило чест да оставим телата да гният на слънце – отсече Харалд.
– Значи варяжкият предводител знае що е чест... – отбеляза Дука и се усмихна.
Харалд запази самообладание.
– Пуснете хората ми да се приберат у дома – помоли Петър Делян, вдигайки глава. – Ние сме победени. Сега вие сте владетелите на моята страна. Но народът ни се нуждае от мъже, които да обработват земята и да се грижат за добитъка. България няма да ви е от полза без хора.
Харалд забеляза как Дука се напряга: врагът го беше заговорил без позволение. За момент си помисли, че ще го убие на мига. Той обаче продължи да седи, оглеждайки го с презрителна усмивка.
– Българите са като скакалци: на всеки седем години ни нападат на големи рояци. Но не и след мен. В императорския двор ще казват, че Андроник Дука е сложил край на българската напаст, защото ги е избил до крак – отсече младият генерал.
Харалд срещна погледа му и заяви:
– Победихме един народ, както ни нареди Мономах. Ако го избием, една безлюдна България няма да е от полза на императора.
Дука стана, вдигна бокала, оставен върху една малка маса до стола му, и отново го погледна в очите.
– Не можем да ги пуснем. Жените им ще им родят нови синове, които ще тръгнат срещу нас.
– Тогава не ние, а синовете ни ще ги посрещнат в битка – отговори Харалд.
Дука дълго го гледа, без да каже нищо.
– Ако синовете ни не могат да победят българите като нас, няма да могат да се изправят и срещу по-могъщи врагове и на изток, и на запад – добави Харалд.
Младият генерал продължаваше да мълчи. Най-вероятно си мислеше за това какво щяха да кажат император Мономах и императрица Зоя при завръщането му в Константинопол.
– Ослепил си врага си – заяви накрая той.
– Нараних само едното му око. Изгубил зрение в другото при битка срещу друг българин. Станало много отдавна.
– Отсякъл си му и носа...
– Това е стара рана.
– И все пак е сляп...
Харалд кимна и разказа накратко какво се беше случило.
– Сляп цар и ослепен народ – каза Дука.
– Ако жените им им помогнат, могат да обработват земята без очи. Така ще можем да осигурим реколта за императора от страната, над която ще властва – отбеляза Харалд.
Генерал Дука кимна и добави:
– Българският цар и стоте му най-добри воини ще дойдат с нас. Ще умрат на хиподрума, за да може победата ни да донесе слава и на императора.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
