Гергьовден е, днес честваме Свети Георги Победоносец, и Деня на храбростта и Българската армия. Чества се и като Празникът на овчаря.
Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване.
Празникът се чества на 6 май, но е официално учреден на 9 януари 1880 г. от княз Александър I Батенберг]. По-рано, на 1 януари е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле.
През 1946 г. комунистическото управление прекъсва традицията на празника, обявявайки го само за „Ден на пастира“. Традицията е възстановена на 27 януари 1993 г. с постановление № 15 на Министерския съвет.
В българския народен календар Гергьовден е един от най-големите празници през годината и най-големият пролетен празник. Познат е с имената Гергьо̀вден, Гѐргевден, Гю̀рговден, Гѐрги, Джу̀рджевдан, както и Хъдърлез и Адрелѐс, сред мюсюлмани, помаци и роми. Празникът е календарно обвързан – празнува се на 6 май и се чества във всички територии, населени с българи. С него започва лятната половина на стопанската година, завършваща на Димитровден. Това разположение в празничния календар определя и изключително богатата му обредност, обхващаща всички области от стопанския и социален живот на хората. Св. Георги традиционно е схващан като повелител на пролетната влага и плодородието (отключва изворите и влагата, побеждавайки ламята; обхожда и наглежда полята и посевите), покровител на земеделците и най-вече на овчарите и стадата. Много древен по своя характер, днес все още няма пълно единство в мненията за произхода на този празник. Според някои автори той идва от тракийската древност, според други е славянски по произход, има и хипотези, че следите му се губят в далечното минало на прабългарите от Азия.
В българската традиционна духовна култура това е един от най-големите празници, по-почитан и от Великден. В редица народни песни се пее:
Хубав ден Великден
още по-хубав Гергьовден.
На този празник се извършват редица обредни практики и ритуали, целящи осигуряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните.
В нощта срещу празника, преди да пропеят петлите, хората отиват на някоя ливада или поляна, където се търкалят в утринната роса, защото народното вярване твърди, че по това време на годината всичко е „повито с блага роса“, като по-рано търкалянето в росата се е правело на голо. Някъде само ходят боси по росата или си мият лицето и ръцете с нея, другаде и пият роса. Къпането в росата се прави от хората, за да са здрави и да не ги боли кръст през годината. Къпят се в роса и безплодни жени с вярата, че така ще станат плодовити]. Друг свързан с росата обреден момент е събирането и носенето ѝ вкъщи. Вярва се, че събраната по Гергьовден роса има особена целебна сила.
Освен „къпането“ в роса се практикува и обредното къпане в реки и извори. В Чепеларе българите-мюсюлмани след ходенето в росата отиват на аязмото Св. Георги, където се измиват или се изкъпват, в реки и извори се къпят и в целите Средни Родопи, както и в Тревненско, Казанлъшко и т. н. Както при росата, така и при измиването с вода съществува обичаят да се носи в къщи вода (на някои места тя се носи в пълно мълчание – т. нар. мълчана вода), с която се замесват обредни хлябове. Някъде (Разградско, Пловдивско) се вярва, че на този ден водата е толкова лековита и даваща сила, че дори мечките се къпят за първи път в годината на този ден.
Повсеместно е вярването, че дъждът на Гергьовден (както и този на Спасовден) е особено плодоносен – „всяка капка носи жълтица“
След къпането в росата, на връщане към домовете си хората берат свежи зелени клонки (здравец, бук, коприва, люляк и др.), с които се окичват вратите и праговете на домовете, оборите и кошарите, слагат се на завивките на децата и на хомотите на добитъка, правят се венци и се слагат на главите на домашните животни. Ергените кичат със зеленина дворните врати на любимите си, а момите вият китки и венци и ги слагат в косите си. В Кюстендилско момите берат „лепич“ (репей) и го слагат по дрехите си, за да се лепят момците по тях; момите-помакини от Чепеларско „търсели любовното биле делидилен“ и се закичват с него да са търсени.
Повсеместно е разпространен обичаят на Гергьовден да се правят люлки. Те се връзват на високо разлистено дърво и момците люлеят момите, като това е съпроводено с песни и диалози, имащи скрита брачно-сексуална насоченост. Освен люлеенето, почти из цялата българска етнична територия, на разлистени дървета се окачат кантари, на които хората се теглят, вярвайки, че това е един от начините да бъдат здрави и жизнени през годината.
Вярва се още, че както на Еньовден, така и рано сутринта на Гергьовден билките имат особена целебна сила и затова се берат и билки. Вярва се още, че този ден е особено подходящ за магии за обиране на плодородието от чуждите имоти и затова в нощта срещу празника магьосниците (мамници и баячки) правят своите магии за „превземане“ на чуждото плодородие – „мамят“ плодовете на нивите и млякото и плодовитостта на живата стока. За да се предпазят от това, на някои места в България гледат да убият змия в деня преди Гергьовден и на самия ден пръскат мляко през устата ѝ.Смята се също, че този ден е един от най-подходящите дни в годината за т. нар. сваляне и издояване на месечината от магьосниците, които уж я превръщат в крава и я издояват, придобивайки власт над млякото.
На този ден стопаните вземат първото червено яйце, боядисано на Велики четвъртък, обикалят с него нивата и го заравят в средата ѝ, като вярват, че по този магически начин ще стимулират раждаемостта ѝ. Това се прави и при оборите и кошарите. Другаде пазят слама от трапезата на Бъдни вечер и я разхвърлят из имота или я палят на високи места из землището на селището, за да не пада гръм и да не вали градушка. На съдовете, в които доят овцете, се слага здравец, босилек и други зелени билки или се забождат раззеленени клони в средата на имота.
Според народните представи Св. Георги освен покровител на земеделците, е и най-могъщият покровител на стадата[23], затова голяма част от обредните практики и обичаите, изпълнявани на този ден, имат за цел да осигурят здравето и плодовитостта на живата стока.
На Гергьовден рано сутринта се извършва ритуалното извеждане на животните на първа зелена паша (на по̀пас), като стадото се подкарва със зелена пръчка. На този ден се прави и първото обредно доене на овцете. Овчарите отварят вратата на кошарата и която овца излезе първа, украсяват главата ѝ с предварително подготвен венец и я издояват (другаде се дои първата оягнила се овца). Ведрото, в което се дои овцата, е украсено също с венци или различни зелени растения и пресукани бял и червен конец (мартеница). По същия начин са украсени и вратата на кошарата, както и самата кошара. Млякото на първата овца се издоява през сребърен пръстен, кравайче, венец, а някъде и през речен „гергьовски камък“ с естествен отвор. Първите капки мляко се изливат на земята или върху яйце (не рядко червено), което после се заравя в земята. Някъде овчарите гърмят с пушки край стадото, за да изгонят злите духове. Широко разпространен е обичаят на този ден овцете да се захранят с обреден хляб, приготвен от жените. Също така на Гергьовден става първото вкусване на мляко и млечни продукти през годината.
Повсеместно разпространен из цялата българска етнична територия е обичаят на Гергьовден да се коли агне. На този ден всяка къща, независимо дали притежава или не овце, трябва да заколи агне, защото:
„ ... къща или задруга, дето не се заколи агне на този ден, считала се вън от вярата, вън от селото. “
— Димитър Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Второ фототипно издание, стр. 605.
Изборът на жертвеното животно е различен – някъде това е първото родено агне през годината, другаде – агнето на първата излязла от кошарата овца. Може да се взема предвид и пола (първото мъжко) или цвета (първото бяло) на животното. Преди да се заколи, то също се окичва с венец или цветя, захранва се със свежа зеленина, трици и сол (на някои места и с обреден хляб) и се запойва с вода; някъде го прекадяват с тамян или свещеникът му чете молитва. От солта и хляба, с които е захранено, дават и на другите домашни животни.
В миналото агнето обикновено се е колело в къщата при огнището, като се е гледало кръвта му да опръска стената. На някои места според дебелината на кървавите бразди се гадаело плодородна ли ще е годината или не. След заколването се взима от кръвта и с нея се мазват децата по челото и бузите, за да бъдат здрави през годината. С тази кръв се мазват и праговете на вратите и ъглите на стаите. Останалата кръв се събира в съд (в който също има зеленина) и се заравя в земята на чисто място (в смисъл далеч от бунище, капчук и др. места, които в народните представи се определят като „нечисти“), където не се стъпва. На места в Южна България агнето се коли под плодни дървета и се следи кръвта да попие в земята. В Западна България пък агнето се коли при река, като кръвта му изтича във водата (ако е заколено в къщи, кръвта му се отнася и се хвърля в реката). След празника костите на жертвеното агне също се хвърлят в течаща вода („да тече млякото като вода“), заравят се в нивата или в мравуняк („да се въдят овцете като мравки“). От тях някъде запазват кокалчето от предния десен крак, което използват на следващата година при украсата на обредните гергьовденски хлябове, както и предната плешка – с нея лекуват децата от уруки. В Родопите по предната плешка се гадае за плодородието през годината и съдбата на стопанина.
Обикновено агнето се пече цяло, като след изпичането се носи в църква, за да се освети, или ако се пече на общоселската трапеза, свещеникът или стопанинът го прекадяват на място.
Празничната трапеза обикновено е общоселска. Прави се извън селището някъде на зеленина – обикновено при оброчище, параклис или манастир (ако има такъв в близост). След като се освети, на нея се носят опечените агнета, обредните хлябове, прясно издоеното мляко и подсиреното от него сирене, квасено мляко и други подобни. На този ден за първи път през годината се яде пресен чесън, който задължително присъства на трапезата.
Край празничната трапеза отново се изпълняват обредни практики, свързани както с плодородието, така и с брачна насоченост. В някои райони на Източна България младите булки в началото стоят прави край трапезата, „за да стават високи конопите“, а после хукват да бягат, като децата ги замерят с трохи хляб за плодородие. Другаде с бучки сирене за плодовитост са замеряни и младоженците. На Гергьовден, край трапезата, кумът ритуално събува сватбените чорапи на младоженката и сваля връхната ѝ сватбена дреха, като я забражда с женска забрадка, вместо носената досега булчинска.
На празничната трапеза (както и през целия ден на празника) цари веселие и се играят т. нар. „гергьовденски хора̀“. Играят се обикновено на песни с религиозно-митичен характер и такива, свързани с мотивите за св. Георги – обикалящ полето, побеждаващ ламята и отключващ изворите и влагата. Веселието е задължително по време на целия празник.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
