Цветан Соколов е един от лидерите на руския гранд Динамо (Москва). Българският волейболен национал вече две години печели титли заедно с московчани, сред които и две поредни. През новия сезон той добави втора Суперкупа на Русия към колекцията си от трофеи, побеждавайки Зенит (Казан).
- Цветан, прекарали сте детстово си в България, осем години в Италия, а сега четвърта година вече сте в Русия. Къде е вашият дом?
- Домът ми винаги ще бъде в България. Разбира се, можете да кажете: нашият дом е навсякъде, когато сте със семейството си, но България винаги ще бъде родината. Роден съм и съм живял там. Не може да се промени.
- А като темпо, настроение къде се чувствате по-комфортно?
- Чувствахме се много добре в Италия. Прекарахме много време там - осем години. Но сега, след като живях в Русия, мога да кажа, че наистина ми харесва. Клубът направи така, че да живея тук със съпругата и синовете си. В Москва се чувстваме страхотно.
- Есента тук не депресира ли?
- Не, не мога да кажа това. Въпреки че ми казаха за това време: ще бъде много студено, много сняг. Но както показва опитът, това не е съвсем вярно. Есента в Русия е много красива. Говорихме с жена ми и обсъдихме, че тук е многоцветна заради листата по дърветата. Децата, когато бяха малки, не виждаха сняг в Италия. Сега всичко е различно. В Италия най-студената зима е минус 5 градуса, а тук е минус 25. Децата обичат да се разхождат навън, да играят със снежни топки. Различно е, интересно ни е.
- Как приеха децата новата реалност?
- Понякога е трудно да бъдеш в семейство на спортист, защото постоянно сменяме градове и държави и децата започват да учат нов език. Това е малко шок за тях. Те трябва постоянно да общуват с връстниците си, да играят, да бъдат в социална среда. Когато пристигнаха тук, комуникацията им беше трудна. Това е голямо предизвикателство, но мога да кажа, че сега те започват да изучават и разбират руски, което според мен ще им помогне в адаптацията.
- Приличат ли си хората?
- Българите са по-скоро руснаци: манталитетът е почти същият, както и начинът на живот. Има повече прилики, отколкото с Италия. В Русия харесвам прямотата и сериозността: „целите ни са еднакви, трябва да се стремим към тях“. Всичко е доста сухо и точно, без това: „Да опитаме“. „Трябва да се направи“ – и нищо друго. Без заобикалки, очи в очи. Харесвам конкретика и прямота.
- Кога за последно бяхте в Ресилово?
- Това лято, но прекарахме много малко време там, тъй като бях ангажиран с националния отбор. Дори не е град, има най-много две хиляди души.
- В детството ви цепехте ли дърва, доихте ли крави?
- Не съм доил кравите, но помагах в земеделието, а също и цепих дърва за огрев. Това е нормално за тези места. Винаги работиш на село като дете. Мисля, че това беше целта: да започна да играя волейбол, да бъда спортист, а не работник на полето, който копае картофи. Наистина в такива села има много земя, трябва да се обработва, оре и всяко семейство го прави. Но бяхме задружни, всички си помагаха. Не исках цял живот да се занимавам със земеделие, смятах, че трябва да се реализирам в нещо друго. Не съм си представял, че волейболът ще е моята професия, но стъпка по стъпка направих кариера. Веднага след като завърших училище заминах за Италия. Дори не получих висше образование. Най-вероятно, когато завърша кариерата си, ще продължа обучението си, може би като треньор.
- Матю Андерсън призна, че дошъл в Русия, защото иска да знае как да победи нейния национален отбор. А вие?
- Основната цел в руската Суперлига е да спечелим шампионата. През първата година със Зенит (Казан) взехме Купата на Русия, но заради пандемията сезонът не беше завършен и бяхме втори в редовния сезон. И си казах, че не мога да напусна Русия, без да спечеля шампионата. С Динамо вече спечелихме две поредни първенства, както и Купата на Русия, Купата на ЦЕВ и две Суперкупи на Русия. И знам, че можем повече. Трофеите са най-важни. Не разбирам как можеш да отидеш в клуб, който не иска да печели титли. Тук, в Динамо, това е възможно. Единствената ни цел е да победим. Харесвам начина, по който мислят в този клуб, как работи ръководството.
- Световните обстоятелства не отклоняват вниманието от тази цел?
- Сега не искам да говоря за това, което се случва. Не съм политик, не разбирам много от това. Има хора, които разбират тези въпроси, нека говорят. Искам да играя волейбол и да помогна на отбора да печели. Това е моята работа.
- Затова ли останахте?
- Винаги съм мечтал да играя в Русия, харесвам руския волейбол. Имах цел: първо да отида в Италия и да се науча да играя и едва след това да отида в Русия. Тук има повече силов волейбол, отколкото в Италия. Харесвам този стил. И има много млади играчи, които искат и могат да печелят трофеи. За мен това е най-важното – ръководството на клуба, треньорският щаб и партньорите в Динамо са гладни за победи.
- Съжалявате ли, че в близко бъдеще няма да видите руски колеги на международната арена?
- Да, не е добре. Руският национален отбор, руските клубове винаги са били на върха на международните състезания. Това е негативен момент за световния волейбол. На клубно ниво винаги е било важно състезателите да играят на европейската арена. В крайна сметка най-големият трофей е Шампионската лига. Жалко е, че сега е невъзможно да играя в този турнир.