Бетонни криле и кръстосани релси на барикада-България вече има своя олтар на свободата и демокрацията. Къде ли? В сърцето на Дупница, разбира се!
Там, под зеленото на Кършия и край забързания бяг на международен път Е-79, където преди 22 г. хиляди смели дупничани не само се опълчиха първи на унищожителното държавно управление, но и отвоюваха оцеляването на цялата нация.
Там, където хиляди решителни дупничани превърнаха умишленото разграбване на държавата и човекомразната гаврата с народа и личността в нов шанс. Превърнаха злото на собствените си управляващи в най-важната победа в най-новата ни история-падането на границите! Падането на границите не само към света, но и границите да се развиваш толкова, колкото искаш и толкова, колкото можеш.
|
Ивайло Константинов |
Преди 22 г. хиляди дупничани направиха от бодливата тел на границите паваж за пътя ни към Европа; за пътя ни към възможността да избираш сам, да решаваш сам, да бъдеш себе си.
Да избираш и да решаваш сам искаш ли или не искаш да бъдеш свободен. Да избираш и да решава сам камък ли си, буйна река ли си или си птица.
Колко от вас вече са ми ядосани? Колко от вас блокират всяко изречение горе с въпросите „И какво от това?“, „Какво стана?“.
А малко ли е, че Дупнишките барикади буквално спасиха живота на нацията и на България?
Малко ли е, че дупничани дадоха шанс?
|
Инж. Адриана Велева |
Стана това, че спасихме не само живота си, но и достойнството си! Малко ли е, че слязохме от ешафода и то с гордо вдигнати глави? Слязохме прегърнати, слязохме като верни приятели, слязохме като сплотено семейство!
Тъжното е, че забравяме тези мигове точно, както се забравя стара семейна снимка, както се забравят точните реплики, точните роли, точните действия в стара семейна история.
Кой бил добър, кой бил лош, кой бил лъжльо, кой бил честен-всичко се размива като в неясното изображение на огледало, в което всеки вижда това, което е способен да види и което сам избира да види…
Аз виждам усмихнатите деца на моите приятели, с които бяхме рамо до рамо в скованата от студ и почерняла от саждите на огньовете зима на 1997 г. Виждам ги и знам, че тези деца ще бъдат граждани на света, а не пленници в концлагер. Виждам ги и знам, че тези деца няма да растат под умишлена лъжа, способна да оцелее само в изолация. Виждам ги и знам, че тези деца няма да губят живота си в борба за базисни права, с които всяко човешко същество се ражда, ако се появи на бял свят в държава, а не в концлагер.
Виждам ги и това е моят смисъл за събитията отпреди 22 г.
Разбира се, че не ми е достатъчно. Разбира се, че не съм щастлива, че се спряхме само с взривяването на границите. Разбира се, че сега съжалявам, че се опиянихме от първата глътка чист въздух и седнахме за почивка, вместо да продължим да бутаме и разбиваме стени с главите си. А имаше стени, които тогава можехме да разбием; трябваше да взривим бастионите на ДС ченгетата, трябваше да искаме справедливи процеси за виновните, трябваше да се научим, че…
|
д-р Панчо Панайотов |
Но колкото и да са „трябваше“ и „можеше“, те не обезценяват Дупнишките барикади и подвига на куражлиите под пресата на жандармерията!
Тъжното и поводът за разочарование не са Барикадите, а фактът, че след това не се намери кой и как да поеме щафетата от ударния ни спринт в бягането с препятствия.
Бегачите се превърнаха в публика на собственото си състезание. Бегачите се превърнаха в съдии на собственото си състезание, в персонал за поддръжка на тревата, за раздаването на напитки и снаксове…
Останалите на пистата разбиват носовете и коленете си във всяко от препятствията, защото те са издигнати като за хиляди, а в подножието им скачат шепа хора…
България обаче вече има своя олтар. Където не само може да си припомни как оцеляхме и как сами си дадохме шанс, но където може и да се учи как да избегне грешките; където може да събира сили за нови борби, защото те са ни нужни. Нужни са ни, защото свободата не е удобен диван, а пътечка за бягане.
 |
Донякъде тъжно, донякъде вълнуващо, точно като в зимата на многохилядните протести, с които сложихме край на пагубното управление на Жан Виденов, вчера бе официално открит паметникът на Дупнишките барикади.
Двигател на проекта е инж. Адриана Велева, която благодари на всички архитекти и инженери, работили по него. Тя благодари и на всички дарители, на Общината за отпуснатия терен и на изпълнителите на строителните работи.
Припомняме, че през 2016 г. общественици и политици учредиха сдружението „Духът на Дупница“ по инициатива на Ивайло Константинов. Целта на сдружението е опазване на историята на града и региона, а първата поставена задача бе именно изграждането на монументален символ на Дупнишките барикади.
През юни м.г. Общински съвет даде зелена светлина за реализиране на проекта. Той е изработен от арх. Асен Пилев и младия архитект Надежда Нинова по идея на Кирил Попов.
Мемориалът представлява разчупена стена с разположени в центъра железни пръти, наподобяващи барикада. Погледната отгоре конструкцията наподобява криле на птица. Към монумента води подстъп от павета, а от едната страна се издигнат пилони със знамената на Община Дупница, България и Европейския съюз. На стената пише: „Дупнишките барикади Допринесли за установяване на демократичните процеси в България Януари-Февруари 1997 г.“
На откриването присъстваха участници в събитията и местни политици.
Както през 1997 г., а и при отбелязването на всяка годишнина след това, на място бе Георги Гиздов. В ръка отново държеше трите малки сини знаменца-диригентската палка, с която той денонощно бе на протестите преди 22 г. и не даваше духът на дупничани да падне и за миг.
Малките знаменца, под които Дупница воюваше за България, вече са опърпани и избледнели,
|
Спас Гърневски |
но все така предизвикват вълнение, изискват почит. Защото именно „армията“, която устоя под малките знаменца, извоюва за всички ни гордо опънатите знамена на община Дупница, България и Европейския съюз.
Почит!
„Дупница и хората на Дупница заслужават признание от цялата нация, защото устояха и поставиха началото на демократичния ни път. Да, не всичко стана, както го мислехме, но Дупница и дупничани заслужават признание, че в онези тъжни, онези тежки времена се изправиха и устояха. Въпреки че в опозицията тогава, синята опозиция, имаше плахост, имаше нерешителност“, каза бившият кмет на Дупница д-р Панчо Панайотов на откриване на монумента на Барикадите.
„На това мястото тук преди 22 г. имаше хиляди хора, хора с чисти надежди и чисти помисли, хора с чисти души, душите на невинни деца, но и с твърдостта на истински бойци. Те бяха истинските борци за демокрация и защитиха свободата си от комунизма. Истината е, че Дупница тогава се изправи и извоюва тази победа. Това не беше дупнишка кауза, не беше за интересите на града и общината. Това беше национална кауза. Дупница и хората на Дупница направиха това за всички българи и за бъдещето“, каза още д-р Панайотов, първият демократично избран кмет на Дупница-през 1991 г. и главен архитект на Дупнишките барикади от 1997 г., който изигра важна роля за запазване на мира в града по време на динамичните събития.
Бившият председател на Общински съвет и деен участник в събитията от 1997 г. Михаил Панчев припомни, че преди да извоюват демокрацията за България, дупничани извоюваха демокрацията за общината си още през 1991 г., а градът бе известен като „синята крепост“ именно заради свободолюбивия дух и непокорство и на общинското ръководство и на гражданите.
„Демокрацията в Дупница дойде през 1991 г. На 18 декември, 40 дни след встъпването ни в управление, бяха преименувани всички улици, площади и квартали. Взе се решение и бе премахнат паметникът на тиранина, на терориста Станке Димитров. Взе се решение да се свалят всички символи, паметници и плочи на комунизма-нещо което България направи със закон едва в 2018 г. Дупница винаги е била първенец и лидер. Т.е. преди събитията през 1997 г. ние тук имахме работеща демокрация, за която има голям принос д-р Панайотов“, каза Панчев.
На откриването на паметника бе и бившият кмет на Пловдив Спас Гърневски. Той се обърна към присъстващите с думите „Здравей, Дупница, смела и непобедима Дупница“, така както приветства многохилядния протест преди 22 г.
 |
„Вие бяхте гнездото на свободата, вие бяхте първата линия на борбата, а най-големият ви приятел в онези дни беше Пловдив. Помните, че когато аз дойдох при вас, след като бяхте силно притиснати от полицията и имаше бити хора, не бях сам. С мен дойде група от Пловдив, но вие не знаете, че тогава 60 000 пловдивчани бяха готови да тръгнат за Дупница, да ви обградят и да ви защитят от репресии, защото за нас вие бяхте символът на борбата! Вие обаче устояхте! Дупница устоя и даде сила и кураж на цяла България. И докато вие бяхте на Барикадите, аз водех 100-хилядно шествие в Пловдив. Заради вашите смелост и решителност тогава за мен Дупница е втори роден град“, добави емоционално Гърневски.
 |
Участници в събитията от 1997 г. отново напомниха, че историята не бива да бъде забравена и подменяна. Както ролята на Дупница и фактът, че дупничани бяха напълно сами в продължение на седмица, така и ужасът, сътворен от управляващите тогава; ужас, равен на национална катастрофа. С поредица решения и действия управлението на Жан Виденов причини хиперинфлация, заради която заплатите се равняваха на 5 долара, хората нямаха достъп до храни и продукти от първа необходимост, банковите спестявания на българите се стопиха, 15 баки фалираха, а избрани и приближени на властта бизнесмени се превърнаха незаконното и ненаказано в кредитни милионери. Най-страшното извращение тогава обаче беше гаврата с достойнството и духа на българите.
|
Михаил Панчев |
Дупничани не само въстанаха първи-хиляди хора дни наред обикаляха града с шествия и въпреки изолацията, въпреки опасността за репресии не само, че не се отказаха, ами бе взето решение за издигане на барикади на главен път Е-79, на изходите и входовете на Дупница, бе блокирана и жп линията.
 |
Така на Е-79 зад старата болница бе струпана техника на общинските дружества, а останалите барикади бяха издигани от подръчни материали, но най-голямата сила на всички тях бяха хванатите за ръце граждани.
Първи към Дупница се присъединиха миньори от Бобов дол и граждани от Сапарева баня.
Една седмица градът беше сам срещу щитовете на жандармерията и постоянните слухове и закани, че бунтът ще бъде потопен в кръв.
Ден след ден в студа и без знак и вест, без подкрепа от останалите 6-7 сини града, включително София и Пловдив, дупничани буквално живееха на барикадите.
„Само, защото ние издържахме с воля и кураж, дадохме сила на цяла България да въстане. И както от Йерусалим тръгва свещеният огън за Великден, така от Дупншките барикади тръгна огъня на протестите. Ако ние не бяхме издържали, България нямаше да се събуди“, казва за събитията Георги Гиздов.
И след страшните дни на студ, несигурност, опитите барикадите да бъдат отворени чрез натиск от полиция и жандармерия най-после София и Пловдив се надигнаха – Дупница вече не беше сама, постигната беше първата цел. Протестиращи започнаха да блокират пътища в цялата страна, хиляди излязоха на шествия и стачки. А София и Пловдив се поклониха пред Дупница още в онези страшни дни, като първо изпратиха свои пратеници-студенти от София и група начело с Гърневски от Пловдив, а след това се поклониха на Дупница и на първия национален протест в столицата. Тогава дупничани бяха посрещнати с шпалир от пратениците на всички други градове, бяха аплодирани и прегръщани като герои, каквито всъщност бяха.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
