Обсъжда се хората с увреждания, които могат да работят, да не получават инвалидната си пенсия. В последния си вариант предложението идва от работодателски организации, като целта е да се премахнат злоупотребите с инвалидните пенсии и хората с увреждания да се впишат на пазара на труда. Ето как изглежда това през очите на Надя Борисова, която е в количка от дете, защото е с детска церебрална парализа.
Никога не съм искала да събуждам съжаление в хората само, защото имам увреждане. Обаче ми кипна кръвта от наглостта на високо гледащите управляващи и нищо невиждащи. Стига сте се подигравали с нас - и нас ни боли. Никой от нас не е искал да взима пенсия и да е в количка. Аз съм почти на 33 години и гаврата не спира, защото ние ви избрахме, за да реагира държавата, когато трябва да защити съществуването ни.
Положих усилия да се образовам в училища, където нямаше условия за трудноподвижен човек. Учила съм в масови училища където изкачвах стълбите наравно с другите, а баща ми, Бог да го прости, седеше седем часа, за да ми помага след пети клас да се придвижвам от стая в стая. Завърших и висше образование - напук на всичко.
Работата обаче е мисия невъзможна. Подавах документи, ходих на интервюта, много пъти ме унижаваха. Редовната реплика беше „Нямаме условия за Вас”. С „голямата“ си пенсия плащах таксита, за да се подписвам на Бюрото по труда, за да мога да вляза в така жадуваната програма за заетост и обучение на хора с увреждания. Все пак, мога да се кача в такси и съм благодарна за това, защото имам приятели с увреждания, които излизат само когато е сухо и топло - те просто не могат да се качат в такси, а транспорт за хора с увреждания няма. През 2012 г. спечелих даже държавен конкурс от Агенцията на социално подпомагане, но и те нямат условия за хора с увреждания нищо, че е АСП.
Писала съм жалби до всички институции, само до Бога не писах… защото няма адрес. За две години постъпих на работа - от 2012 до 2014 г. Бяха отпуснали квота за човек със средно образование, съгласих се, за да мога да работя. Заплатата ми отиваше само за превоз - 250 лв. за такси и храна през деня и си бях на „голямата“ пенсия. През зимния период не излизам от офиса, защото съм без количката си и няма как. Ако изляза обаче, когато мога, това няма значение за проверяващите, те реагират. Системата е такава и място за сърдене и бунтарство няма.
Мина програмата, разбира се, договорът не го продължиха и казаха да чакам друга програма… и чаках две години. Сега работя по специалността си като социален работник по програма до 2018 г. Не вярвам да продължат договора, надявам се само кметът да ме задържи на работа. След това ще си взимам „голямата“ пенсия и толкоз.
Вземете я и нея - да се знае, много ми е безразлично вече. Имам познати, които чакат в бюрото по труда от пет години … интеграция ли, работа ли?
И аз ще чакам… като изтече и тази програма...
Надя Борисова е автор на статии в сайта streetwatch.bg.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
