Разкази с неочакван край е напълно очакваната изненада за почитателите на заплетените криминалетата, поднесена с много финес от дупничанка. През целия си живот Светлана Видинска подчинява думите, първо в стихове, а след това в работата си на автор и редактор в няколко издания – вестници, сайтове и специализирани списания за филми и изкуство.
От дете Светлана е почитател на криминалния жанр, а Кралицата на заплетените престъпления Агата Кристи и героите й Поаро, Мис Марпъл, Томи и Тапънс познава по-добре от приятели. Затова не е и чудно, че разказите на Светлана са сякаш писани в отминалото време, загърнато с плетен на една кука шал, поднесени са като черен британски чай в порцеланова чаша върху дантела.
В момента Светлана работи като психолог в Дупница, а в свободното си време е администратор на фейсбук страницата Агата Кристи България/Agatha Christie Bulgaria. И пише. Пише свои разкази с живи герои, със заплетени истории и винаги неочакван край.
Първият й разказ „След завещанието” бе публикуван от издателство Liternet, а ние го споделяме с читателите на DenNews.bg.
За първи път тук можете да прочетете и следващите два разказа на Светлана – „В краката” и „Номерът с картата”.
СЛЕД ЗАВЕЩАНИЕТО
Край гроба имаше малка пейка от ковано желязо. На пейката седеше жена с руса, вдигната на кок коса, черна рокля и черни обувки. В скута си държеше аленочервени, откъснати направо от градината репи.
Може би точно този контраст привлече вниманието на мъжа, почистващ съседния гроб - бледото лице... безкръвните устни... и пращящите от живот червени репички, толкова нелепо изглеждащи на това място. Той си помисли: "Трябва да я заговоря".
Трябва ли да ти говоря, скъпи Густав, мислеше си жената. Обикновено така правят вдовиците. Е, добре, сигурно ти дължа поне благодарност. Половин милион в брой, четири къщи, няколко имота в Беломорието... Не е зле, но пък го заслужавам, нали? Двайсет и две години по-млада, определено по-красива и по-умна от теб. Да, именно по-умна. Женичката ми, така ме наричаше. Или: "Малката ми женичка". Нямаш представа колко дразнещо беше. Малката женичка с малките пръстчета, с които хвана ръката ти и каза: "Миличък Густав, ти си толкова прекрасен, толкова опитен и мъдър. Но не разбираш ли, любими, че точно тази разлика във възрастта може да се обърне срещу мен. Представи си, че нещо се случи с теб... Тази мисъл ме разкъсва... Но ако се случи, аз ще остана сама, на улицата... без своя Тигър, своя Крал. Е, добре, не точно на улицата, но в една малка къща със синовете ти, които са добри момчета, но толкова лековерни - слушат жените си, а те ме мразят, любими, знаеш, че е така. Може би, ако напишем завещания... Аз искам да ти дам всичко свое - искам, ако утре умра, ти да притежаваш гривните ми, брошката, която ми подари на първия ни Свети Валентин, и колата. Толкова е романтично да завещаем всичко, което имаме, един на друг... Знам, че съм малко русо глупаче, сладурче, но нали за това ме обичаш? Нали? Нали? Не се смей, а вземи този лист и напиши, ето тук - "Аз, Густав Ферди Густав..."
-Така ли се казваше съпругът Ви? - сепна я глас. Тя трепна и се огледа. Мъжът, суетящ се около съседния гроб, бе приближил на по-малко от метър. Силуетът му - здрав и мъжествен, закриваше слънцето. Той сочеше простата надгробна плоча с надписано име, дата на раждане и дата на смърт.
- Да - отвърна тя унесено, през сълзи, както му се стори. - Густав. Почина при злополука в планината...
Злополука... Колко смешно звучи. Може би беше сполука. Да уцелиш точния момент... Бедничкият Густав, спрял на едно възвишение, бършещ потта от месестото си лице, изглеждащ повече от всякога наивен швейцарец, гордеещ се с безценните си Алпи - "Виж, Рене, какъв изглед, виждала ли си нещо по-красиво?". Искаше се просто едно леко притискане до него, в израз на безмълвен екстаз от панорамата... едно леко побутване... И после падането, което въобще не прилича на онова от филмите. Там трае сякаш часове, а де факто е не повече от три секунди: едно - изненадата, две - облещените очи, нелепото махане с ръце и крака, три - осъзнаването, разбирането на истината. Чао, Густав, малката ти женичка маха отгоре, от върха на скалата, на малкото ти сгърчено телце, приличащо на смешна кукла-клоун, захвърлена от нечие дете в подножието.
- Моите съболезнования, - сепна я гласът на непознатия. - И аз загубих съпруга наскоро. Може би ще искате... Притеснявам се да ви попитам, вероятно ще ме сметнете за луд или нахален... Но наблизо има кафене, а времето захладня. Може да изпием чаша чай? Или ако предпочитате, крем карамел, сладолед или бисквити?
- Е... всъщност, защо не? - отвърна усмихнато вдовицата. Този притеснен, но добре изглеждащ мъж, който се огъваше и пелтечеше пред нея, й се стори толкова непохватен, толкова приличащ на скучния, предвидим и старомоден Густав. Тя сведе поглед към репите в ръцете си и се засмя:
- Нося ги на него - на Густав. Обожаваше ги. По-добре е, отколкото карамфили, нали?
Тя сложи репичките в самия край на гроба и излезе на алеята. Непознатият галантно й направи път и тръгна до нея. Не забрави да хвърли прощален поглед към гроба на своята жена. Четвъртата. Дали беше почистил снимката й достатъчно старателно? Искаше отдалеч да се вижда искрящата й като злато коса. Беше толкова красива блондинка. Като третата му жена. И като втората. И като първата. Всички умряха трагично. При... нека да ги наречем, инциденти.
Винаги бе харесвал слаби, крехки, малки руси жени.
НОМЕРЪТ С КАРТАТА
-Мразя числото 10! – заяви момичето на име Стефани. Тя носеше бледосиня рокля и перли, червилото й бе вишнево и дръзко. Компанията й се състоеше от две ефектни на вид момичета, полуизтегнати на канапетата, и млад мъж, хвърлящ зарове на кръгла като луна махагонова маса. Именно неговото попадение от две петици даде ход на темата.
-Дядо ми е бил убит – извиси глас Стефани, жегната от незаинтересованото мълчание - сред купища символи с числото 10. А убиецът останал неизвестен.
-Как е станало това? – запита приятелят й с все още прикован в зарчетата поглед.
-Сега сме 1952-а, нали? Значи е било преди четиридесет години. Празнували Нова година, а къщата била пълна с народ. Дядо ми – Николай, бил много богат - притежавал тютюнева фабрика, или поне това бил законният му бизнес. Тъй че устройвал страхотни приеми с какви ли не гости - от някогашни съученици до кинозвезди и министри. В случая по-специалните персони били най-добрият му приятел – сърдечен хирург, съдружникът му, една нашумяла балерина, за която се говорело, че му е любовница, и един далечен братовчед. Те отседнали в къщата няколко дни преди новогодишното парти.
-Чакай малко – обади се едно от момичетата, чиято мургава прелест се подчертаваше от пъстър шал с избродирани пауни. – Поканил е само един братовчед от цялото семейство?
-Да, но случаят е по-особен. Дядо ми изпитвал чувство на вина спрямо Виктор, така се казвал човекът. Работата е там, че когато били деца, извадил окото му по непредпазливост. Играели с лък или нещо подобно – Стефани потръпна. – До края на живота си му помагал с пари и го посрещал като същински крал в дома си, въпреки че Виктор не изглеждал особено признателен.
-А балерината наистина ли му е била любовница? – попита второто момиче – малка блондинка с блестящи лачени пантофки в наситено червено.
-Не знам. Казват, че бил доста потаен. И естествено - женен, имал малки деца. Почти през цялата вечер на Нова година жена му, моята баба Елза, стояла при тях на горния етаж – къпала ги, приспивала ги и така нататък. Предполагаемата любовница - Настася не за първи път отсядала в къщата. Била много млада и наистина привлекателна – не някаква бледа кукличка, а екзотична красавица от Казахстан, с тъмна кожа и катраненочерна дълга коса. Виждала съм я на снимка.
-Ясно е, че съдружникът му е бил сред почетните гости, но кажи нещо повече за онзи там - хирурга, помоли младият мъж, и бутна заровете настрана. Сините му очи изпод кичур непокорна светлокестенява коса блестяха с нещо като интерес.
-О, той е бил много привързан към Николай. Изглеждал напълно съкрушен след смъртта му. Двамата се познавали от деца – мечтата им била да избягат с някой цирк. Сигурно по това време дядо ми се е научил да прави фокуси с карти, въпреки че хич не го бивало за илюзионист. Не са били някакви ефектни трикове, просто номера, с които да забавлява дамите. Винаги е държал тесте карти на бюрото си, обикновено разпиляно, защото бил страшно небрежен и неподреден човек. Е, не станали циркови артисти с приятеля му, но преуспели в живота – единият се прочул като бизнесмен, а другият като лекар, еднакво даровити.
-Как се е казвал приятелят? – полюбопитства момичето с алените пантофки.
-Почти като мен – Стефанино. Но било смешно име, доста претенциозно, и някои го наричали просто Нино.
-Имената нямат значение – обади се нетърпеливо младият мъж. – Кога най-после ще разкажеш за убийството?
-И какво общо има числото 10? – додаде първото момиче.
Лицето на Стефани придоби вглъбено изражение. Тя се замисли за минута-две преди да продължи.
-Доколкото са ми разказвали, е станало като в роман. Новогодишното парти продължило часове – присъствали поне трийсет души. Хората непрекъснато сновели между трапезарията, където била дадена вечеря, големия салон, където сервирали традиционните напитки – греяно вино и тъй нататък, и градината, в която точно в полунощ имало шоу с фойерверки. Почти веднага забелязали, че дядо ми е в лошо настроение. На вечерята седял между жена си, която напълно игнорирал, и Настася, но докато балерината разговаряла оживено и се смеела, той почти не й продумвал. По-късно един от гостите се пошегувал, че Николай е извадил късмет, като се е обградил с най-хубавите дами на партито, а той процедил през зъби: „Късмет ли – да пиеш от една чаша с изнудвача си“. Когато се оттеглили в големия салон, хванал Стефанино под ръка и съвсем определено бил чут да му шепне: „Тя става алчна, иска все повече и повече, но ще погрижа да не получи и стотинка“.
-Обзалагам се, че е говорил за Настася. Е, със сигурност е било за предпочитане да бъдеш омъжена за такъв богаташ, отколкото да се мъкнеш по приемите му с надеждата да изкопчиш диамантена гривна. Не е чудно, че балерината е искала „повече и повече“ - а ако беше останал жив, може би е щяла и да постигне целта си – отбеляза момичето с пауновия шал.
-Нищо чудно - кимна Стефани – защото същата вечер Елза изглеждала доста зле. Едва изчакала да поднесат напитките и се оттеглила при децата. Лицето й - винаги порцеланово бяло и нежно, изглеждало като снежна маска, под която бушували дълбоки чувства – омраза, ревност, може би. Цялата вечер не отмествала поглед от съпруга си, но той не й обръщал никакво внимание. А, сетих се още една важна подробност. В края на вечерята, край елхата, всеки гост получил някакво дребно подаръче от домакините. В кутията на Настася имало перо от лебед, завързано с копринена панделка, на която пишело „Новата Одета“. Доста ефектен подарък, като се има предвид, че мечтата на всяка балерина е да изиграе именно тази героиня от „Лебедово езеро“, а на практика Николай й съобщавал, че мястото й е осигурено. Кутията на Стефанино била пълна с клоунски костюм, напомнящ за времето, когато сърцата и на двамата били отдадени на цирка. Подаръкът на Виктор се оказала картина от гръцката митология, която обаче ужасно го оскърбила, защото сред изображенията имало и един едноок Цербер. Братовчедът на дядо поаленял и захвърляйки подаръка си, излязъл в градината. Николай осъзнал грешката си и се опитал да се извини, но напразно. Но най-интересен бил подаръкът на Игор, дядовият съдружник. В кутията имало сметало, а когато той го извадил и погледнал сконфузено в очите на партньора си, чул пожеланието: „Днес си поиграй, а утре ми кажи колко прави 2+2“.
-Звучи изобличаващо. – забеляза младежът със заровете.
-Не знам доколко е така. – проточи със съмнение Стефани. – И да е имал съмнение за злоупотреби, Николай ги е отнесъл в гроба си. Фирмата просъществувала спокойно още няколко години, но при последвалата финансова криза напълно рухнала и от някогашната фабрика не останало нищо.
-Дотук присъствахме на едно мило парти с жена, любовница, партньор, приятели и роднини. Кога най-после ще стигнем до убийството?
Стефани запали цигара. Движенията й бяха станали малко по-резки.
-Както казах, в 12 в градината е имало фойерверки. Не било обикновено шоу, а нещо грандиозно, наистина. Същински дъжд от огнени светлини, много пукот, весели писъци, смях. Продължило около половин час. По някое време дядо ми отишъл за още цигари до кабинета си, и известно време никой не усетил отсъствието му. Зрелището било прекалено голямо, за да гледат кой къде ходи. Шоуто приключило, но нощта била мека, така че повечето гости се застояли навън – пиели шампанско, смеели се, някои танцували на фона на празничната музика. Започнали да се разотиват едва към 3-4 часа. Горе долу по това време забелязали, че Николай го няма. Жена му Елза, която отдавна била приспала децата и се присъединила към гостите, бъбрейки ту с една групичка, ту с друга, отишла в кабинета му да го потърси. Известно време не се появила и обезпокоени, Стефанино и Игор влезли на свой ред там. Заварили ужасна картина – дядо ми, свлечен зад бюрото, бил прострелян в гърдите, а Елза, коленичила до него, го прегръщала в задъхани ридания. Когато се огледали наоколо изпаднали в още по-голямо недоумение. Стенният часовник показвал 10 и 10, макар че наближавало пет сутринта. На бюрото освен обичайното пръснато тесте карти, имало десет стръка от растението Коледна звезда, което обичайно цъфтяло на перваза на прозореца. На килима били нахвърляни десет книги. С помощта на подредени един до друг моливи била изобразена цифрата 10 и на ниската масичка, предназначени за гости. На полицата на камината били подредени десет оловни войничета. В джоба на дядовото сако имало десетолевка. А във вкочанената си ръка държал карта десетка купа с откъснато връхче. Стискал я силно, сякаш искал да опази тайната й и успял – оръжието така и не се намерило, а убийството останало неразкрито – завърши Стефани на един дъх.
Известно време приятелите й мълчаха замислено. Историята ги беше увлякла, може би против волята им. После единственият мъж в компанията проговори:
-На колко години е бил Виктор, когато станал инцидентът с лъка?
-Не знам. Мислиш ли, че… - започна Стефани. После капитулира – Честно казано и аз се сещам най-напред за него. Каквото и да правел дядо ми, Виктор все не оставал доволен, а картината с Цербера преляла чашата. Годините озлобление се отприщили като бент и той е извършил убийството, казвайки : „Аз бях на десет, когато ме осакати – не го забравяй дори в смъртта си“.
-Същинска трагедия в духа на древните гърци. Едва ли някой ще се върже на това – ухили се синеокият мъж. Той се бе изправил до прозореца, край старинната библиотечка с какви ли не джунджурии. Пресегна се към едно преспапие и замислено го завъртя между пръстите си. Във вътрешността на сферата двойка балетисти изпълняваха сложна фигура под сипещия се сняг. Балерината, прихваната от силните ръце на партньора си, бе устремила тяло в красив скок, главата й бе извита назад, устните й - полуотворени, търсещи.
-Настася… промърмори младият мъж - какво красиво име.
-Ха, та точно тя е най-малко подозрителна, драги мой – засмя се Стефани. – Била е алчна, „искала е все повече и повече“, но в крайна сметка е получила звездната си роля. И ако Николай беше жив, може би нямаше да успее да я спре, както се е заканвал. Мъжете често се заканват да обуздаят ламтежите на най-близките си същества, но лягат по гръб и размахват лапички, когато ги видят целите в дантели и с хубаво червило.
-Не забравяй, че тя го е изнудвала. Не знаем нищо за това.
-Не съм го забравила. Но за всеки изнудвач е желателно обектът на изнудване да си остане жив, нали?
-Питам се… - каза внезапно младият мъж и замълча. Леко късогледите му очи се взираха в лицето на балерината от преспапието.
-Дори ако Настася го е убила, не виждам какво общо имат десетките – обади се момичето с пантофките.
-Ами Стефанино, приятелят от детинство? – попита другата млада жена.
-Същата работа. Какво общо имат десетките?
-Може би са част от някой фокус, който двамата са научили.
-Но ако само двамата знаят за този фокус, защо ги пръска наоколо, към кого отправя послание?
-О, да! – извика младежът – фокусите. Нали е държал карта. Десетка купа – очите му блестяха. – Леко скъсана, нали така?
-Да, виждала съм тази карта в стаята на баба ми – тя пазеше всичките му вещи. Дори до последно носеше на врата си колие с буквата Н. Явно го е обичала силно.
-Ако Стефанино е убиецът, мотивът сто на сто е баба ти. Показвала си ми нейни стари фотографии. Същинска Ледена кралица с платинени коси и дълги нокти – обади се девойката с шала.
-Грешка. Ако беше така, нали щяха да де оженят все някога? А Нино никога не се е женил, нито за баба ми, нито за някой друг. С Елза си останали добри приятели – гостували си често, понякога си говорели по цели нощи, но нищо повече. С годините неговите клиники просперирали, а нейното наследство се топяло – същински обрат на съдбата.
-Остана съдружникът – заяви момичето с пудриерата. Той е имал сериозен мотив. В случай, че е извършвал злоупотреби. Помни какво е казал дядо ти – ползвай сметалото днес, а утре ми кажи колко е две и две. Дал му е срок!
-И отново тези ужасни десетки. Какво означават? Десет милиона? Десет хиляди? Указват с колко точно е злоупотребил? Но това е направо нелепо – промърмори Стефани.
-Да, именно нелепо – почти извика младият мъж. Той нетърпеливо отметна кичура над челото си. – Всички тези измислени улики. Защото са такива! Единствената улика, която е реална, е картата в ръката му – само тя не е могла да бъде сложена там след смъртта му. Връхчето й е скъсано, защото някой е опитал да я издърпа, но не е успял, заради вкочанените пръсти… Това е едничката следа към убиеца, а останалите са като кула от карти, надграждани над нея. Да допуснем, че изнудвачката не е била Настася. А Елза, красивата безмилостна дама – тя е знаела всичко за тъмните афери на съпруга си. Зачудих се на израза „Да пиеш от една чаша с изнудвача си“. Николай едва ли би разкрил толкова публично интимността си с балерината. Но да споделя една чаша, едно блюдо, едно легло с жена си – това е съвсем нормално. О, да - каза младежът уверено – също като тази миниатюрна балерина от преспапието, Елза е била в ръцете на един мъж, но е гледала в съвсем друга посока. Към верния приятел, добрия Стефанино. Или Нино, нали така? Чудя се дали това колие на врата й е било в чест на Николай? Или на неговия убиец…
-Защо си толкова сигурен, че е той?
-Но, скъпа моя, точно на Нино убитият е споделил по-рано – „Тя ме изнудва, но знам как да я спра. Няма да получи и стотинка.“ И приятелят се задейства светкавично – преди Николай вземе мерки срещу жена си. Богата вдовица е за предпочитане пред прокудена съпруга. Не са се оженили, вярно, но останали заедно до смъртта си – под претекст, че са семейни приятели. А клиниките на Нино просперирали... С много, много пари. Нищо чудно, че фирмата на Елза и съдружника й рухнала. Предполагам, че наследницата на Николай е наливала пари в бизнеса на добрия стар приятел, вместо за спасяването на фамилната фабрика насред финансовата криза.
-Но какво е значението на десетките?
-Никакво. Значение има единствено десетката купа.
-Защо?
-Цифрата няма значение. А купата. Сърце. Сърдечен хирург. Николай е бил прострелян от упор, а оръжието така и не се намерило. Със сигурност е било скрито от някой, който познавал всички тайни местенца в имението. Николай отива до бюрото си за още цигари. Влиза Нино и го застрелва. Николай издъхва, но преди това от разпиляното тесте карти е сграбчил първата попаднала купа, която би уличила извършителя. Без да забележи това, Нино се връща при празнуващите. Но Елза, която „открива“ тялото в 5 часа (несъмнено вече е научила за стрелбата от любовника си), вижда картата. Отчаяно се опитва да я измъкне от пръстите на съпруга си, при което къса връхчето й. Тогава й хрумва блестяща идея – да играе с десетката. Класически трик – отклоняване на вниманието, на който мъжът й, този неуспял фокусник, я е научил. Тя на момента изработва няколко фалшиви улики, насочващи към числото 10, за да се отклони вниманието от истински важният знак на картата – купата. Когато гостите влизат в стаята, я сварват да ридае до тялото на Николай, задъхана, и как няма да е – трябвало е да свърши толкова много за кратко време!
-Баба ми – съучастник в убийство? – промълви Стефани. – Не мога да повярвам.
-Всъщност кой ти е дал името? – попита синеокият мъж.
-Тя….
В КРАКАТА
За да стигне до тенис кортовете, старецът трябваше да смени два трамвая и автобус. Но той не бързаше. Седеше на пейката, с лице към трескавия театър на града, и дояждаше парче пица от любимата си „Куатро формаджи“. Всъщност тайната на младостта е, помисли си той, да не губиш интерес към хората. Да ги поставяш под микроскопа си, докато ти самият оставаш безмълвен изследовател. Момичето със зелената рокля… Жената с жизнерадостната, скоклива походка… Онзи мъж, неуспяващ да запали цигарата от първия път – ето, и сега изпусна кибрита… Старецът имаше чувството, че ако ги наблюдава достатъчно дълго, ще проникне в света им недоловимо, като етер. Той дояде пицата и избърса устните си със старомодна памучна кърпичка. Всичко в него бе демоде - от светлокафявото, тук-там с лекета сако, до плешивото теме и може би най-грозния чифт очила на света.
Когато най-сетне стигна до тенис кортовете, зачака търпеливо. Примижаваше под неочаквано горещото септемврийско слънце и смешно издуваше бузи, докато четеше рекламните пана край широката метална порта. Ето, че тя се отвори и оттам, смеейки се и разговаряйки, започнаха да излизат тенисистите. Старчето кротко се повлече след един от тях – висок, рус, почти неестествено красив мъж. Едва когато стигнаха до паркинга, го заговори със слабия си, леко хриплив глас:
- Добър ден, може ли автограф? За внучката. Тя всъщност живее във вашия квартал и често гледа – старецът прочисти гърло – играта ви.
- Окей, но бързо – отвърна тенисистът. Пое настойчиво тикнатия в ръцете му тефтер и измайстори една завъртулка.
- Няма да ви бавя - рече старчето, като прибра бележника в някакъв незнаен джоб на сакото си. – Виждате ли, внучката ми е много разочарована от начина, по който сте се отнесли с едно от бездомните кучета в квартала.
- Е, и? – попита тенисистът. Той облегна гръб на джипа си и кръстоса ръце. Дланите му бяха изненадващо малки, костеливи и бели.
- Тя ми сподели, че сте осакатили животното.
- Осакатил? - засмя се красивият мъж. – Да, сигурно може да се нарече и така. Стрелях по псето, но за съжаление не пукна. Да го бяхте чули как квичеше!
- Защо стреляхте? – учтиво попита старецът.
- Не понасям помияри. Видя ли ги, трепя ги. Капиш?
Лицето му оставаше все тъй приятно, очите – топло кафяви, без намек за заплаха.
- Внучка ми е разстроена… - промълви възрастният.
- Така ли? – язвителната усмивка отново се появи. – Слушай, защо не ми я пратиш да я утеша?
Старецът кимна, донякъде замислено. Обърна гръб и започна да се отдалечава с бавната си, пестелива походка на много възрастен мъж – един метър, два, пет. След което каза едва доловимо:
„In gambe“.
И продължи напред, без да се обръща.
Тенисистът не чу думите, а и да беше - нямаше време да се запита какво ли означават. С празничен пукот, като гръмване на шампанско, оттекнаха два изстрела. Високият блондин се строполи на земята, крещящ неистово от свирепа, разкъсваща болка. Имаше чувството, че е счупена всяка костица от тялото му, че се разбива на атоми, че умира, но после осъзна, че са простреляни само коленете му. Чуха се още писъци, топуркане, край ранения започна да се събира шумяща, заинтригувана и напълно безполезна тълпа.
Старецът вече бе на пътя, водещ право към автобусната спирка. Още веднъж кимна на себе си, доволно.
Възмездие. Харесваше му, когато тази дума оживява, обвива се в плът. Както му харесваше да се вози в трамвай, да носи отдавна излезли от модата дрехи и да хапва вредна храна, щастлив, че никой никъде не го разпознава. Имаше охрана, естествено, но тя бе дискретна – винаги на разстояние. И винаги готова да изпълни дадена заповед. In gambe. В краката.
В цялата… да я наречем семейна фирма… едва ли имаше повече от пет души, знаещи кой е. Той обичаше да мисли за себе си като за човека с черно поло и лице, скрито в мрака, който дърпа марионетките наляво-надясно, и насочва цялото внимание, ослепителния лъч на прожекторите, към тях, без да подчертава по никакъв начин присъствието си. Едно вдигане на ръката – и Арлекин пада покосен, едно мълниеносно движение с пръсти – и Коломбина се завърта в лудешки танц.
Не харесваше имена като Кръстникът. Или капо ди тути капи.
Беше просто Лука.
Дон Лука.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
