Денят, в който милиарди очи са вперени в покрива на Сикстинската капела в очакване на белия дим, черни мъки глътнаха в адски пламъци поредния българин.
Типично за съдбата. Иронично. От покрива на Ватикана още няма бял дим, но на на най-високата точка на една държава заприличала на дъно-президентството й, черен дим глътна майстора, изработил само със силата на ръцете си и огъня оградата и всички метални орнаменти за папското посолство у нас.
Самозапалилият се майстор ковач Димитър Димитров от Крайници е жив. На командно дишане. С над 25% изгаряния, но Жив в Пирогов. Димитър е жив за медиците. А жив ли е за живота? Животът жив ли е за Димитър?
Металните бродерии излезли изпод ръцете на Димитър ще го надживеят, ще надживеят безсмислието на днешния ден и още много правителства и папи. Ще надживеят здравната система, която не е успяла да му помогне, въпреки че той е молил за помощ. Ще надживеят бюрократщината, отнела работата му, въпреки че той я обичаше. Ще надживеят и мен и вас.
Вижте кой е Димитър. Този Димитър, който видяхме през 2008 г. пред огъня на пещта не заслужаваше огъня пред президентството днес. Този Димитър, който вдигаше чука на Тор, но за да кове цветя, а не да носи болка. Този Димитър сме и аз и вие. Този Димитър е огненият ад за мен и за вас оттук насетне.
Това е статията ми за Димитър от 2008 г. след срещата ни в ковачницата му в Крайници. Ето какви хора самоубива държавата ни.
 |
Той живее с огъня в кръвта и край огъня на ковачницата си. Смее се ако му кажете, че е прероден ковач, макар да казва че дарбата му сама го повела по пътя към пещта и разтопеното желязо. Няма страст към оръжията. Има усет към естетиката и покрай букетите цветя подарил на жена си спалня опасана с железни цветя. Може да превърне всеки прът в орнамент на ограда, легло, стол, маса, свещник...Само със силата на ръцете си и огъня.
Той се отказал от пушилката в столицата, за да запуши комина на ковачницата му в Крайници. Освен на огъня и ръцете си Димитър Димитров разчита и на съвременните технологии. На “ти” е с компютрите, а на сайтовете за видеосподеляне в Мрежата са качени клипчета със свещенодействията му.
Самоукият ковач е един от малцината автентични майстори в България. Той е и сред малцината
живи ковачи в света на чиито решетки стои емблемата на папата.
“Отначало желязото ми беше хоби. Правих малки аксесоари, най-вече свещници, подарявах ги на приятели, но ръцете ме сърбяха за такава работа. Точно когато реших да се занимавам сериозно обявиха конкурс за майстор-ковач за посолството на Ватикана в София. Кандидатствах като на майтап, мислех, че нещата са решени предварително, но взех, че спечелих и сега който е виждал посолството да знае, че парапетите, вратите и орнаментите са мое дело. Така стартира професионалната ми кариера. После така се стекоха нещата, че работих за богаташите у нас, но покрай поръчките за огради за хотели, блокове, спални и мечове за подаръци през ръцете ми минават всички сечива в Крайници”, разказва майсторът. Отначало местните го гледали накриво и го разубеждавали, че няма да успее, защото няма да има кой знае каква работа в селото. “Питаха ме какво ще правя от столицата в селото и че няма да мога да се изхранвам с работата, но идеята ми беше тук да ми е работилницата, а не да работя само за селото и Дупница. И сега едва смогвам с големите поръчки, а до края на годината вече съм зает”, въпреки това ковачът не отказва да подостри кирките на местните, които са приспособени с бойна част, която навремето разцепвала рицарските доспехи с 3-4 удара, а сега поваля упорити бурени и изтръгва нахални корени. Преди да разпали тлеещия пламък на ковача, Димитров работил като шофьор. Първо опитал да отвори работилница в къщата си в столицата, но съседите му почнали да се оплакват от шумотевицата. Така майстора се върнал в дядовата къща, където сега прекарва почти цялото си време, а в София отива да оправи финансите и да види семейството. “Преди няколко години съдбата ме подложи на тежко изпитание. Съпругата ми почина. Беше голям удар за мен и дъщерята”. Димитър успял да се надигне от наковалнята на живота и да продължи. А днес
Железния мъж си има златно момиче
“Не съм мислил, че пак ще срещна любовта. А тя е толкова свестен и добър човек, че не мога да си представя как съм живял без нея”, с медени нотки в гласа обяснява укротителя на желязото докато Милка го гледа как усуква поредния по-висок от него прът.
Само няколко движения трябват на Димитър за да превърне железен прът в орнамент. Разпалва огъня на пещта с няколко лопати въглища, държи пръта минута-две и още червено от пламъците желязото се мята на наковалнята. Под тежкия чук и само 3-4 удара вече е готов поредния орнамент от металната бродерия, които застива в строгия шев с писък в кофа студена вода. За да улесни работата си занаятчията измайсторил свои си приспособления за увиване на метала. Тяхната роля е да държат горещия метал и да го усукват на правилни интервали, но целия зор е за майстора. Въпреки че
изглежда хърбав бие на канадска 130-килограмови мъже
“Шашкал съм неведнъж компании, като някой ми се изрепчи, че може да ме бие на канадска. После се самосъжаляват, защото аз съм един дребен, слабичък, но грамадни мъже мога да ги бия на канадска. Трябва много сила и издръжливост в тоя занаят. Да се калиш, както се калява вечното желязо. То само те учи как да го съживиш, но трябва да кажа, че да го калявам ме научи местния ковач. Добре се съчетава с дърво и мед, а има клиенти които съсипват къщите си като съчетава някакъв футуристчен стил с ковано желязо. Един парапет отива идеално на дървени стълби, но в комбинация с алуминий не стои добре. Имал съм какви ли не случаи особено с хора с много, ама много пари. Искат какви ли не измислици и съчетания. За мен важното е моето творение да го изработя и монтирам перфектно, като го опъна да стои като по конец. Честно казано, приятелите се шегуват, че съм като доктор, който преди да сложи диагнозата те пита и разпитва. И аз така предпочитам да се опозная с клиентите. Вярно не може с всеки да си приятел, но поне по една бира да изпием е добре. Да ги усетя, да разбера какво им харесва, какъв е стилът им”, обяснява ковачът, които обаче ревностно пази имената на клиентите си. Повечето били от “високите” етажи и на политиката и на бизнеса. Изстрелва само името на Илия Павлов. За него правил орнаменти за украса и то не веднъж. Сега в двора му са
 |
| Оградата и металните решетки на посолството на Ватикана са дело на Димитър. Снимките са от личния сайт на Димитър. |
строени тонове желязо преродени като огради и решетки,
които чакат да отпътуват с майстора за морето. “Сега това е голяма поръчка. Прави всичко на ръка. Всеки елемент се изковава отделно, няма калъпи няма такива неща. Помага му само един механичен чук, който заостря прътовете, но за детайлите трябва тежкия чук, наковалнята и майсторлъка му. Има златни ръце. Златни”, не крие възхищението си съседът-помощник Кирил Яньов. Пенсионерът от мините не е точно чирак, но не е просто съсед. Помага с каквото може и в което може. “Аз не съм се научил още на почти нищо, а съм при него от 3 месеца. Не ставам за ковач, но поне помагам в монтажа, защото той си монтира всичко сам. Сега предстои да ходим до един хотел на морето. За там са всичките тези железа. Много се работи по морето”, обяснява още Кирил.
Майсторът може и да върти големи поръчки, но намира време и за бира с приятелите и за селото. Параклисът “Св. Константин и Елена” в Крайници стоял без кръст и врата сума време. “Хванах се направих кръста и портите. Знаех, че за тука ги правя. Постарах се и стана добре. Подарих ги на селото. Ето за това е добре селото да си има занаятчия. Може да е шумен, може да прави мръсно, ама ще хване и ще направи без хората да събират пари и да ходят да се молят натук-натам”, шегува се с по-чувствителните към пушеците на работилницата му съседи. „Много интересен случай беше в една механа ме повикаха да направя врата. Усетих мястото и реших да направя нещо масивно, да изглежда древна, добавих и поставки за факли. Като я занесох и монтирах собственика си замълча. След известно време ми се обади и ме покани в механата. Беше разбил стената и я изградил наново за да си отива на вратата, да изглежда като крепост. Такова нещо не ми се беше случвало. Беше добавил медени статуи на рицари. Бях доволен, че е усетил моята нагласа беше я възприел и развил, а това е добре”, разказва още майсторът.
Той се сме като на виц като питаме дали чертае проекти. “Ето това е напълно невъзможно. Знам с точност къде колко бетон трябва или колко желязо, или каква дължина да е орнамента. Знам го до милиметър и до грам, но да ти начертая нито права, нито крива не мога. А колко грозно пиша, никой няма да може да ми разчете.
Хич не ми трябва да рисувам проекти, всичко е в главата ми
Затова предпочитам сам да работя, знам си къде какво трябва да се направи, промени на момента”, обяснява майсторът.
В железарския “шев” няма тропоска, подгъви и резерва. Всичко е точно до милиметър, а решетката или отделните елементи не търпят и най-малката грешка. В кофа Димитър е подготвил над 400 “копия” за ограда, всички са правени отделно, а разлика между тях няма, сякаш са излети в калъп. “Само заварявам. Даже като монтираме не се търпят дефекти. Решетката трябва да пасне по стената точно, да не може конец да мине. Лесно им е сега на монтажистите на алуминиева дограма. Направят дупката, слагат вратата и прозорците и каквато и дупка да зее, нацикат с пяна и готово. Ние работим с точност до микрон, а всичко се прави на ръка”.
Затова и ръцете на ковача изглеждат странно на компютърната клавиатура докато показва снимки от сайта си с решетки и изделия пръснати из цялата страна. От къщи на приятели до палати на новобогаташи. Негово изобретение са и дървени водни колела, който задвижват чевермета със силата на водния поток. Имам доста такива из ресторанти в цялата страна. Много е атрактивно, особено ако собствениците си изкусурят цялата обстановка. За една механа направих голямо колело, което може да изпече цели три животни на един път. Цялата система, всичко и дърво и желязо и камините ги правя аз. А, да у дома съм си изкусурил камина. И по тях съм голям спец”, обяснява Димитър, а помощникът му веднага показва чевермето в собствения му двор. “Малко е то, нали и за мен не съм го толкова майсторил”, обяснява ковачът. Не може да се стърпи и се хвали, че приятелите му се шегуват, че не само е сред малцината работещи по древните технологии ковачи у нас, сред малцината живи ковачи, на чиито решетки стои емблемата на папата. Освен, че може да съживи всяко желязо, може да построи сграда и да задвижи водно колело, ами и борави с новите технологии с лекота.
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
