Днес отбелязваме 135 г. от освобождението на Дупница.
В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) районът на югозападните български земи не попадат в зоната на активни бойни действия. Дупница и региона остават в периферията на настъплението на руската армия. След освобождението на София (23.ХІІ.1877г./4.І.1878г.)* руското командване съсредоточава основните си сили в посока Пловдив – Цариград. На югозапад към Радомир и Кюстендил са насочени малки военни части, които действат съвместно с четите на дедо Ильо Марков и Симо Соколов.
За драматизма и изпълнените с несигурност последни декемврийски дни на 1877 г. в Дупница разказват в своите спомени очевидци и участници в събитията: Никола Лазарков, Георги Начев, Арсени Костенцев. Фактите, колоритно описани от тях се потвърждават от донесенията на руските офицери до командването в София.
В навечерието на Освобождението Дупница е център на каза и наброява население приблизително 7000 души – 2/3, от което са турци, 1/3 – българи и около 350 евреи, цигани и гърци. С развоя на военните действия в Северна България потока от турски бежанци през Дупница е постоянен. Дупничани ги наричали "моджири". След падането на Плевен това изтегляне се засилва. Отстъпващата турска армия по направлението София – Дупница – Горна Джумая – Серес – Солун, в едно с цивилното турско население, буквално задръствали пътя през града, което не било трудно, имайки предвид географското му разположение. По данни от донесенията на руски разузнавателни отряди в Дупница се установили около 6 табора редовна турска армия с две оръдия. Градът заприличал на военен лагер. Това е причината за много нещастия в Дупница и селата, разположени по главните пътеща.
Тези критични мигове в Дупница много колоритно и образно описва в своите "Спомени из робското минало на Дупница" Никола Лазарков, който усеща съдбовността на историческия момент с впечатленията на 19-годишен юноша. Според него две обстоятелства спомагат за щастливото избавление на дупничани от нахлулата турска войска – гъстата зимна мъгла и сигнала на случайна войнишка тръба. Когато все повече турци прииждат в града и вече няма къде да се подслонят по българските къщи, гъста до непроницаемост мъгла се спуска и принуждава новопристигащите да останат на бивак в Яхиновското поле над града. "И всяка българска душа виждаше в това чудо сигурен признак на небесно покровителство…" – споделя Лазарков. Много от българите напускат къщите си и под прикритието на мъглата бягат в колиби по лозята и кориите около града, за да избегнат опасността.
През деня на 26 декември 1877 г. (7 януари 1878 г.) откъм Радомир няколко доброволци от четата на Ильо войвода се движели пред руските войски към Диканските хълмове. По пътя към Кърнолското ханче един от тях се отклонил по естествена нужда. Понеже се забавил, за да не се заблуди един от другарите му подал сигнал с войнишката си тръба. Турските патрули дочули сигнала и докладвали. Командването в Дупница решава, че това е настъпващата руска армия и дава заповед за незабавен сбор и бързо изтегляне. "…Преди полунощ засвириха военни тръби за тревога. Войниците се стъкмяваха и бързо напускаха българските къщя… И тая нощ такъв глъч, такъв шум и бучение, като че ли Рила с всичките си височини се сриваше в бездната. Призори обаче зацари тишина. Никакъв глъч, никакво скърцане на коли, никакъв конски тропот, нито пък некакъв пушечен гърмеж – всичко утихнало, като че ли в града жива душа нема. И войници, и бежанци, и местно турско население, и власти – всичко изчезнало и заминало."
Така обяснява изтеглянето на турската войска от Дупница, толкова внезапно и неочаквано, Никола Лазарков. В ранното утро на 27 декември 1877 г.( 8 януари 1878 г.) града осъмва с надежда и очакване на руски войски. В критичните моменти на неизвестност и безвластие в Дупница започва да действа граждански комитет с представители на всички вероизповедания: българи, евреи и един турчин. Първа задача на временната власт е да осигури спокойствието и охраната на населението, като за тази цел се създава полицейска стража. В същото време българските първенци, загрижени и изпълнени с тревожни предположения, изпращат парламентьори, които да се срещнат с командващия руските войски и да му бъде докладвано за положението в Дупница. "Депутацията", водена от учителя Христо Грънчаров, изпълнява успешно мисията си. На 30 декември 1877 г. (11 януари 1878 г.) в града влизат първите 11 руски кавалеристи от разузнавателен отряд, осведомени вече за изтеглянето на турците от Дупница.
На 1 януари (13 януари) 1878 г. командващият VІ кавалерийска дивизия в София получава полева записка за изоставянето на град Дупница от турската армия. Това е първият официален документ от войната, който засяга Дупнишкия край. Следващите разпореждания на командващия са до майор Иван Павлович Орлински, командир на четвърти ескадрон от Мариуполски хусарски полк, да завземе град Дупница и разузнае обстановката по пътя за Горна Джумая.
На 2 януари (14 януари) 1878 г. дупничани тържествено посрещат руските войски начело с майор Орлински, освободителя на Дупница. Този вълнуващ момент е пресъздал Никола Лазарков в своите спомени.
В последвалите дни на януари и началото на февруари са сформирани няколко чети с доброволци от Дупница, Кочериново, Рила, които се включват в боевете за освобождението на Горна Джумая. На 12 февруари (24 февруари) 1878 г. майор Орлински влиза в последния завзет от руската армия български град в Югозападна България. Същия ден 50 казаци с двама офицери пристигат в Рилския манастир и възвестяват свободата във вековната обител.
За съжаление условните граници, начертани от Берлинския конгрес, оставят Горна Джумая в пределите на Османската империя за повече от 30 години. Тези български земи са повторно освободени от българската армия по време на Балканската война (1912 – 1913 г.).
Автор: Анелия Геренска, Исторически музей - Дупница
Стани фен на Facebook страницата на DenNews.bg
